Разходи се безцелно из малките магазинчета за сувенири; отваряше лакираните кутии и вдъхваше острата миризма на камфорово дърво, кедър и канела. Загледа като омагьосана как майсторите изрязват растителни украси със своите блестящи на слънцето инструменти и запълват шарките с червени и сини бои. Градчето се носеше край нея като тиха бавна река, а тя се потапяше в нея и непрекъснато се усмихваше, без сама да го забелязва.
Сепна се и си погледна часовника. Бе минал половин час. Уплашена сянка прелетя през лицето й. Затича се, но след няколко крачки сви рамене и забави ход.
Докато вървеше по застланите с плочи прохладни коридори, под сребристите лампиони на кирпичените стени, една затворена в клетка птица запя сладко, а едно момиче с дълга и мека черна коса седна на небесносиньо пиано и засвири ноктюрно от Шопен.
Погледна прозорците на тяхната стая. Щорите бяха спуснати. Бе три следобед, денят бе свеж. В дъното на вътрешния двор видя сергия за напитки и купи четири бутилки кока-кола. Усмихната отвори вратата на стаята.
— По-бавно не успя ли? — обади се той, обърнат с лице към стената.
— Тръгваме утре, в три следобед.
— За колко?
Тя се усмихна на гърба му, все още с бутилките в ръце.
— Само трийсет и седем песос.
— И за двайсет щеше да стане. Не бива да позволяваш на тези мексиканци да те използват.
— Аз съм по-богата от тях. Ако някой заслужава да бъде използван, това сме ние.
— Не това е идеята. Те обичат да се пазарят.
— А аз се чувствам като кучка, когато го правя.
— В пътеводителя пише, че надуват цената двойно и очакват да я свалиш наполовина.
— Хайде да не вдигаме олелия заради един долар.
— Доларът си е долар.
— Ще го платя от собствения си джоб — каза тя. — Взех малко студени напитки. Искаш ли?
— Какво си взела? — Той се надигна в леглото.
— Кока-кола.
— Знаеш, че не обичам много кока-кола. Ще смениш ли двете с оранжада?
— Моля? — обади се тя, без да помръдва.
— Моля — каза той, гледаше я. — Вулканът активен ли е?
— Да.
— Попита ли?
— Не, погледнах небето. Пушек колкото искаш.
— Трябваше да попиташ.
— Проклетото небе направо се взривява, дявол да го вземе.
— Но откъде да знаем дали утре ще става за посещение?
— Не знаем. Ако не става, ще го отложим.
— Права си. — Той отново легна.
Тя се върна с две бутилки оранжада.
Комментарии к книге «Промеждутък в слънчевата светлина», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев