Търговецът се поколеба, обезсърчен и като че ли уплашен, а Джоузеф подхвърли гривната върху червеното кадифе и се обърна.
— Отказвам се. Приятна вечер.
— Сеньор! Шест песос и е ваша!
Съпругът се разсмя.
— Дай му шест песос, скъпа.
Тя бръкна с вцепенени пръсти в портмонето си и даде на търговеца няколко банкноти. Човекът си отиде.
— Надявам се да си доволен — каза тя.
— Доволен? — Той с усмивка подхвърли гривната в бледата си длан. — За долар и двайсет и пет цента купувам гривна, която ще струва трийсет долара в Щатите!
— Трябва да ти призная нещо — каза тя. — Дадох на човека десет песос.
— Какво! — Усмивката изчезна от лицето му.
— Сложих една банкнота от пет песос наред с останалите. Не се безпокой, ще ги възстановя от собствените си пари. Няма да влязат в сметката, която ще ти дам в края на седмицата.
Той не отговори нищо, но прибра гривната в джоба си. Погледна към оркестъра, който изсвирваше последните акорди на „Ay, Jalisco“.
— Ама че си глупачка. Оставяш ги да ти вземат всичките пари.
Сега бе неин ред да се отдръпне и да не отговори. Чувстваше се доста добре. Заслуша се в музиката.
— Връщам се в стаята — каза той. — Уморен съм.
— Пропътували сме само сто мили от Пацкуаро.
— Нещо гърлото пак ме стърже. Хайде.
Отдалечиха се от музиката и разхождащите се, шепнещи и смеещи се хора. Оркестърът свиреше „Куплети на тореадора“. Барабаните звучаха като огромни унили сърца в лятната нощ. Във въздуха се носеше аромат на папая, на зелени джунгли и потайни води.
— Ще те изпратя до стаята и ще се върна — каза тя. — Искам да послушам музиката.
— Не бъди наивна.
— Харесва ми, дявол да го вземе. Харесва ми, музиката е добра. Не е фалшива, истинска е, или поне толкова истинска, колкото всичко друго в този свят. Затова я харесвам.
— Не се чувствам добре и бих предпочел да не се мотаеш сама из града. Не е честно да видиш нещо, а аз — не.
Стигнаха до хотела. Музиката все още се чуваше съвсем ясно.
— Ако ти се разхожда сама, тръгвай, разходи се до Щатите — каза той. — Къде е ключът?
— Може да съм го изгубила.
Влязоха в стаята и се съблякоха. Той седна на ръба на леглото, загледан в нощния двор. Накрая поклати глава, разтърка очи и въздъхна.
Комментарии к книге «Промеждутък в слънчевата светлина», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев