«Роза за Емили»

Когато мис Емили Грирсън умря, на погребението й се струпа цялото ни градче: мъжете — от нещо като почтителна преданост към един рухнал паметник, а жените — преди всичко от любопитство, да надникнат в нейния дом, в който, освен престарелия негър слуга, едновременно готвач и градинар, никой не бе влизал най-малко от десет години.

Къщата беше паянтова, голяма и четвъртита, на времето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век. Намираше се на една от нашите най-аристократични в миналото улици. Но гаражите и машините за чистене на памучно семе нахлуха и тук и заличиха знатните имена на квартала. Остана само къщата на мис Емили — тя извисяваше своята непреклонна и кокетна разруха над колите за памук и бензиновите помпи — още една сред многото неприятни за окото гледки. И ето че най-сетне мис Емили бе отишла да се присъедини към представителите на онези знатни имена, които лежаха вече в изпъстреното с кедри гробище, рамо до рамо с равните и безименни гробове на войниците от Конфедерацията и Съюза, паднали в битката за Джеферсън.

Приживе мис Емили бе традиция, дълг и грижа, бе нещо като наследствено задължение за града, задължение, родено в оня ден през 1894 година, когато кметът, полковник Сарторис — същият, който издаде наредбата никоя негърка да не излиза на улицата без престилка — й опрости за вечни времена всички данъци от смъртта на баща й насетне.

Разбира се, мис Емили не би приела благодеяние. Ето защо полковник Сарторис измисли някаква заплетена история, според която бащата на мис Емили бил дал на градската управа пари в заем, които управата предпочитала да изплати по този именно начин. Само човек от поколението на полковник Сарторис би могъл да скрои нещо такова и само една жена би могла да повярва.