«Девойката от развалините»

„Най-трудно е обръщането назад,

защото там,

между разхвърляните късове от времето,

винаги съзираш безвъзвратно изчезнал,

скъп на сърцето ти човек

или безвъзвратно пропуснати възможности.“

За втори път съм на тоя връх. Гледам кръвта, обагрила белия мрамор и не мога да повярвам, че се е случило невъзвратимото. Тя е изчезнала завинаги, оставяйки сърцето ми препълнено от скръб и един сладък спомен, който ще ме спохожда много пъти в дните които ми е съдено да изживея.

Седя унесен, и мислите ме връщат пак към оня миг, когато я видях за първи път, тук, на този самотен връх, осеян с обрулени от времето развалини.

Вече не си спомням какво ме бе довело по тия места. Може би човешкото любопитство, породено от разказите на местните хора. Бях един от онези туристи, самотници, които бродеха из Родопите, увлечени от природните им красоти, търсещи спокойствие и самота, далеч от хорските тълпи и суета.

Бях оставил цялата си туристическа екипировка в палатката, долу до пенливия поток, и тръгнах олекотял нагоре към върха. Той не беше много висок, но от него се откриваше прекрасна гледка към околността. Едно зелено море от горски масиви приковаваше погледа и една тъмно-синя безбрежност караше дъха да спре.

Все пак този връх бе някак необичаен. Добре одялани камъни покрити с трева и мъх бяха образували правилна многоъгълна фигура. Някъде в средата на фигурата белееше гладка ниска скала, равна отгоре, като добре отрязан голям дървесен дънер.

Тя изникна като че изпод земята. Едно красиво видение, с дълга руса коса, падаща на вълни по раменете и. Очите и сякаш сапфир, ме гледаха изненадано. Топъл и нежен поглед, който те пълни с възторг и обаяние.

Гледах я захласнат няколко дълги мига. Това и направи забележимо впечатление, защото тя неочаквано се усмихна. Зъбите и блеснаха като огрян от слънцето глетчер, а звънкия и смях се понесе на равни вълни в тишината.

Гласът и ме изтръгна от унеса. Имаше нещо странно в това момиче, което ме смути. О боже! Та тя бе обула моя анцуг! От къде ли го бе взела? Имаше малко комичен вид в тая широка мъжка дреха.

— От къде се появи, бе девойче? Коя си ти? — най сетне се откъсна от пресъхналата ми уста.

— Летия, дъщеря на Вологес!

— Що за име е това? — още не можех да събера мислите си от изненадата и вълнението.

— Е, Летия, често ли обличаш чужди дрехи?