— Не е достатъчно студена — отбеляза той, докато пиеше.
Вечеряха в дворчето — цвърчащи пържоли, грах, чиния испански ориз, вино, подправени праскови за десерт.
— О, забравих да ти спомена — каза небрежно той, докато си бършеше устата. — Проверих сметките за това колко ти дължа за последните шест дни, от Мексико Сити дотук. Казваш, че трябва да ти дам сто двайсет и пет песос, или около двайсет и пет долара, нали?
— Да.
— А по моите сметки излиза, че са само двайсет и два.
— Мисля, че е невъзможно — каза тя, като продължаваше да дълбае прасковата си с лъжичка.
— Смятах го два пъти.
— Аз също.
— Мисля, че нещо си сгрешила.
— Може и така да е. — Тя рязко стана и бутна шумно стола зад себе си. — Да идем да проверим.
Бележникът лежеше отворен до запалената нощна лампа. Провериха сметката заедно.
— Виждаш — тихо рече той. — Три долара разлика. Как се е получило?
— Просто се е получило. Съжалявам.
— Хич не те бива в сметките.
— Правя каквото мога.
— А то не е кой знае какво. Мислех си, че можеш да проявиш малко отговорност.
— Наистина се стараех.
— Забрави да провериш напомпани ли са гумите, избираш стаи с твърди легла, все нещо губиш. В Акапулко изгуби ключа от багажника, запиля някъде манометъра, не можеш да водиш сметки. Трябва да карам…
— Знам, знам, трябва да караш по цял ден и си уморен, пипна стрептококова инфекция в Мексико Сити и се страхуваш да не се повтори, не искаш да натоварваш сърцето си и искаш от мен поне носът ми да е чист и сметките да са наред. Знам всичко това наизуст. Но аз съм само писателка и признавам, че съм направила грешка.
— По този начин няма да станеш много добра писателка — рече той. — Прибавянето е съвсем проста работа.
— Не съм го направила нарочно! — извика тя и захвърли молива. — По дяволите! Сега направо ме е яд, че не съм те измамила нарочно. За много неща ме е яд. Яд ме е, че не изгубих нарочно проклетия манометър. Сега поне щеше да ми е приятна мисълта, че съм те подредила. Яд ме е, че не избрах стаята специално заради твърдите дюшеци. Щях да се посмея хубаво през нощта при мисълта колко те убиват. А сега ме е яд, че не съм объркала нарочно сметките. И на това щях хубаво да се посмея.
— Стига си викала — каза той, сякаш говореше на малко дете.
— Проклета да съм, ако престана да викам.
— Просто исках да знам колко пари са ти останали.
Комментарии к книге «Промеждутък в слънчевата светлина», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев