Тя бръкна с треперещи пръсти в чантичката си и извади всички пари. Той ги преброи. Пет долара липсваха.
— Не само че не те бива в сметките и надуваш цифрите, ами и липсват още пет долара. Къде са отишли?
— Не знам. Може да съм забравила да ги запиша, а ако съм записала, не съм посочила за какво. Господи, не искам отново да се занимавам с тоя проклет списък. Ще възстановя липсващото от джобните си пари и всички ще сме доволни. Ето ти пет долара! А сега да излезем малко на въздух. Ама че задушно е тук.
Рязко отвори вратата. Тресеше се от ярост, напълно несъразмерна със случващото се. Беше разгорещена, разтреперана, напрегната, знаеше, че бузите й горят и очите й мятат мълнии, и когато сеньор Гонзалес се поклони и им пожела приятна вечер, трябваше да се насили, за да му се усмихне в отговор.
— Дръж — каза мъжът й, като й подаваше ключа от стаята. — Само не го губи, за Бога.
На зеления zócalo гръмко свиреше оркестър. Самият площад бе изпълнен с хора и цветове; мъжете и момчетата вървяха от едната страна по розовите и сини плочи, жените и момичетата — в обратната посока, флиртуваха с тъмните си като маслини очи, мъжете се държаха под ръка и разговаряха сериозно между срещите, жените и момичетата се движеха по две като сплетени благоуханни цветя, поклащащи се в топлия вечерен вятър над охлаждащите се плочи, шепнеха, докато минаваха покрай продавачи на студени напитки, тамали и енчилади. Оркестърът поде „Янки Дудъл“ за радост на светлокосата жена с роговите очила, която се усмихна широко и се обърна към съпруга си. После продължи с „La Cumparsita“ и „La Paloma Azul“, а тя усети топлина в гърдите и започна да си тананика под нос.
— Не се дръж като туристка — каза съпругът й.
— Просто се забавлявам.
— Не се прави на глупачка, само това искам.
Продавач на сребърни дрънкулки се затътри край тях.
— Сеньор?
Джоузеф ги огледа под звуците на оркестъра и взе една много сложно украсена и изящна гривна.
— Колко?
— Veinte pesos, señor.
— Хо-хо — изсмя се съпругът. — Ще ти дам пет — каза на испански.
— Пет — също на испански отвърна мъжът. — Та аз ще умра от глад.
— Недей да се пазариш — намеси се жена му.
— Стой настрана — с усмивка каза мъжът й и се обърна към продавача. — Пет песос, сеньор.
— Не, не. Това е на загуба. Последната ми цена е десет песос.
— Може пък да ти дам шест — каза съпругът. — И нито едно песо повече.
Комментарии к книге «Промеждутък в слънчевата светлина», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев