«Млякото на смъртта»

— Позната история. И вие значи. Като си помисля за разните идиоти, които разправят, че на нашето време му липсвала поезия, сякаш си няма своите сюрреалисти, своите пророци, кинозвезди и диктатори. Повярвайте, Филип, онова, от което сме лишени, е реалност. Коприната е изкуствена, противната синтетична храна е като онези ястия наужким, оставяни някога за мумиите, а стерилизираните срещу нещастие и старост жени са престанали да съществуват. Вече само в преданията на полуварварските народи се срещат набъбнали от мляко и сълзи създания, с чието майчинство можеш да се гордееш… Къде съм чувал за един поет, който не бил в състояние да обикне жена, защото в някакво предишно съществувание срещнал Антигона? Мой събрат… Десетина майки и възлюбени, от Андромаха до Гризелда, ме направиха твърде взискателен към тези нечупливи кукли, които минават за реалност.

Изолда за любовница, прекрасната Авда за сестра… Но за майка не си пожелавам друга, освен младичката съпруга на един дребен тукашен владетел, невястата от албанските предания…

Те били трима братя и градели кула, за да пресреща набезите на турските разбойници. Сами строели — било че работна ръка мъчно се намирало, било че като истински селяни предпочитали те да си свършат всичко, и жените поред им носели храна. Но всеки път, когато издигали кулата и оставало само да закичат покрива със стрък цветя, нощният вятър и магьосниците от планините я събаряли, както Господ съборил онази във Вавилон. Има много причини една кула да се срути: може да е заради несръчността на зидарите, заради неустойчив терен или недостиг на цимента, който споява камъните. Но за сръбските, албанските или българските селяни коренът на злото е един-едничък: те знаят, че постройката рухва, ако в основата й не се вгради мъж или жена, чиито скелет да държи тежката каменна снага изправена до Второто пришествие. В Арта, в Гърция, показват един мост с вградена в него девойка: малко от косата й виси от една цепнатина и се полюшва над водата като кичур изсветляла трева. Тримата братя започнали да се гледат изпод вежди и внимавали сянката им да не падне върху недовършената стена, защото, ако не друго, и това черно продължение на човека, което е може би душата му, става за вграждане и пленят ли някому така сянката, той гасне като от любовна мъка.