Постепенно Пауна се отпусна, стана „по-нормален“, поне външно. Иначе отвътре кой ли знаеше какви луди мисли и чувства бушуваха. Понеже при всяка наша среща бъбреше непрекъснато, то схванах и човешките му слабости. Една от най-съществените бяха жените. Разправяше непрекъснато любовните си приключения със съвсем млади циганки.
Като стана въпрос за циганки, беше ми направило впечатление присъствието на една доста възрастна циганска госпожа, пълна и гърдеста с множество метални зъби в устата. При моите посещения, тя седеше на ниското легло, мълчалива и усмихната. Не говореше, а само се усмихваше. Моята подозрителна забележка към него бе посрещната с безцеремонния му отговор. „Братовчедката“, така я наричаше, му дошла на гости от Варна. Колко ли му беше братовчедка, сам той си знаеше. Въпреки роднинските им отношения, възрастната пълна жена имаше вид на поредната гостенка в разбъркания му дом.
Беше обикновен делничен ден. Имах някаква служебна работа в Мездра. Хванах пътническия влак в девет и пет. Пътуването между двата близки града траеше към двайсетина минути, време достатъчно за да се прочете вестник, да се реши едно судоку или да се срещнеш и разговориш с познат.
Седях в един от вагоните които на шега наричахме „хамбарите“, защото нямаше купета а само ниши в общо помещение. Избрах си едно свободно място до прозореца. В отсрещната ниша седяха някакви студенти и шумно разговаряха и се смееха. Единият въртеше в ръцете си касетофон. Другият се опитваше да хване някакви акорди на акустична китара. Те така и не му се отдаваха, защото спираше и започваше отначало.
Неочаквано някой ме потупа по рамото.
— Случайно да си ме търсил?
Беше Пауна. Ухилената му физиономия се мъдреше точно пред лицето ми.
— Къде си ходил, бе Бат’ Саво? — казах колкото да започне разговора.
— Нали може? — попита той и се намести на седалката срещу мен без да дочака отговора.
— Може! — промърморих с очакване да започне дългата му тирада от думи.
И тя започна по стария и познат ми начин.
— Много съм уморен бе началник!
— ?
— Прибирам се от Варна.
— ?
— Едно гадже, четиридесет годишно, забременя от мен та трябваше да го водя за аборт при доктор. Обра ме, лекето! Останах без пари.
— До тук ли я докарахме…?
— Изненада ме, бе началник!
— Нали сега работата е свършена, какво повече те вълнува…
— Да свършена е ама останах без пари.
— Като си палав какво друго очакваш?
Комментарии к книге «Пауна», Алекс Болдин
Всего 0 комментариев