«Погребална наздравица»

Стефан МалармеПогребална наздравица О, ти фатален знак за ориста щастлива!Оставил лудостта над гроба да прелива,не вярвай, че с магична надежда — най-подир! —пред теб поднасям златно чудовище в потир.Видение, недей стремежа ми възпира:нали самият аз положих те в порфира.Обрядът иска с пръсти да угасим свещтапред гробницата с тежка чугунена врата:от нас поканено на празника, къде еотсъствието на поета — да запее,затворено дълбоко сред този скъп палат;о, то е само слава пламтяща — занаятдо онзи час всеобщ на пепел, който вливав стъклата пламъка на вечер горделива,разбрала, че е смъртно и слънцето над нас!Величествена, цяла, самотна в свойта страсттрепти фалшивата ни гордост, в дим се вие.О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ниесме призраците смътни на бъдещите дни.Но с толкова жалейки по голите стенипрезрях аз ужаса сияещ на сълзата,сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпатаот слепи минувачи, и горди, и без свян,превърнал се — стопанин на своя сив саван —в героя девствен на посмъртната надежда.Мъглата в бездната безкрайна пак се свеждаи с думи премълчани, не — вятър раздразнен —Небитието среща Човека победен:„О, спомен-хоризонт, не си ли ти Земята?“Сънят е вой; и чуй — просторът глух подмятакато играчка тоя помръкнал вик: „Не знам!“А Господарят с поглед суров, изправен, самна рая чудото възбудено смирява —с последни трепети в гласа си то дарявана Розата и Крина потайни имена.Какво от този жребий го чака бъднина?О, вие, вярата си мрачна забравете.Без сянка е духът, блестящ сред вековете.За вашите копнежи и аз да бях видялкой тук припадна вчера в дълга ви — Идеал,плод от градината на нашето светило,за да възкръсне за злощастие унилотържествена възбуда във въздуха подирдъжда от думи — пурпур пиян и чист потир,и дъжд, и бисери; щом взорът се разнежи,остава там — върху цветята, все тъй свежи,огражда часовете и дневните лъчи.О, нашите горички — обител са, личи:там чистият поет, смирен, със щедрост страннана свойто бреме враг, тъй гони го от бляна,не утрото на отдих надменен пак да есмъртта антична, дето — като за Готие1 —устата свила и очите святи скрила,пред нас изпречва — на алеята унилаукраса — тежък камък, погребал ред злинии тишина оскъдна, и плътни мрачини. Информация за текста

© Кирил Кадийски, превод от френски

Stéphane Mallarmé