«Погребална наздравица»

Стефан Маларме Погребална наздравица

О, ти фатален знак за ориста щастлива! Оставил лудостта над гроба да прелива, не вярвай, че с магична надежда — най-подир! — пред теб поднасям златно чудовище в потир. Видение, недей стремежа ми възпира: нали самият аз положих те в порфира. Обрядът иска с пръсти да угасим свещта пред гробницата с тежка чугунена врата: от нас поканено на празника, къде е отсъствието на поета — да запее, затворено дълбоко сред този скъп палат; о, то е само слава пламтяща — занаят до онзи час всеобщ на пепел, който влива в стъклата пламъка на вечер горделива, разбрала, че е смъртно и слънцето над нас! Величествена, цяла, самотна в свойта страст трепти фалшивата ни гордост, в дим се вие. О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ние сме призраците смътни на бъдещите дни. Но с толкова жалейки по голите стени презрях аз ужаса сияещ на сълзата, сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпата от слепи минувачи, и горди, и без свян, превърнал се — стопанин на своя сив саван — в героя девствен на посмъртната надежда. Мъглата в бездната безкрайна пак се свежда и с думи премълчани, не — вятър раздразнен — Небитието среща Човека победен: „О, спомен-хоризонт, не си ли ти Земята?“ Сънят е вой; и чуй — просторът глух подмята като играчка тоя помръкнал вик: „Не знам!“ А Господарят с поглед суров, изправен, сам на рая чудото възбудено смирява — с последни трепети в гласа си то дарява на Розата и Крина потайни имена. Какво от този жребий го чака бъднина? О, вие, вярата си мрачна забравете. Без сянка е духът, блестящ сред вековете. За вашите копнежи и аз да бях видял кой тук припадна вчера в дълга ви — Идеал, плод от градината на нашето светило, за да възкръсне за злощастие унило тържествена възбуда във въздуха подир дъжда от думи — пурпур пиян и чист потир, и дъжд, и бисери; щом взорът се разнежи, остава там — върху цветята, все тъй свежи, огражда часовете и дневните лъчи. О, нашите горички — обител са, личи: там чистият поет, смирен, със щедрост странна на свойто бреме враг, тъй гони го от бляна, не утрото на отдих надменен пак да е смъртта антична, дето — като за Готие1 — устата свила и очите святи скрила, пред нас изпречва — на алеята унила украса — тежък камък, погребал ред злини и тишина оскъдна, и плътни мрачини.

Информация за текста

© Кирил Кадийски, превод от френски

Stéphane Mallarmé

Toast funèbre, 1873

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Стефан Маларме. Поезия

Второ преработено и допълнено издание

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактор на първото издание: Стефан Гечев

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-034-X

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

Stéphane Mallarmé. Poèsies

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-07 15:15:00

1

Теофил Готие (1811 — 1872) — френски поет, белетрист и критик, привърженик на романтизма, а по-късно духовен баща на Парнасистката школа. — Б.пр.

(обратно)

Реклама на сайте