«Този майски дъжд»

Мълчахме заслушани в глухия рев на мотора. Старата руска машина се давеше, задъхваше се, подскачаше по дупките на черния разкалян и неравен път. Подскачаме и ние заедно с нея. Ударих си коляното в ламарината на шофьорската седалка. Разтрих го енергично докато премина болката, след това отново се загледах навън, към зеленото зреещо жито, ширнало се навред, чак до безкрайния хоризонт. Военен джип е това, не е шега работа. Върви навсякъде, дори и сред черната кал, образувана от падналия нощен дъжд.

— Там ли е кулата? — провикнах се за да надвия шума от мотора.

— Тя се вижда! Хей онова високото нещо, там! — усмихна се с неизменната си усмивка Ицко. Той е от хората които дори да не са на кеф, винаги имат усмихнат вид. Сънен е, защото още не е изпил сутрешното си кафе. Сънен е и от снощния запой с колегите. Всъщност „снощния“ не е точната дума, защото запоят бе продължил до сутринта в няколкото западащи кръчми на малкото северозападно градче. Нямаше спомен къде е спал. Беше изпуснал влака за окръжния град. Важното бе, че когато се събуди, се намираше на дивана в кабинета на началника си, тоест съвсем близо до работното си място. Важното е и другото, че с тоя началник бяха адаши и подобно съвпадение винаги си имаше съответните предимства при изненадващи и неочаквани ситуации.

Ицко извади почти празната, смачкана кутия „Средец“ и запали цигара.

— Тая кула ще ни вземе здравето. Колкото пъти ходех да работя там, все нещо лошо ще се случи. Я ключа ще забравя за входната врата, Я ще си изпусна отвертката или клещите от трийсет метрова височина, я силното въздушно течение ще ме охлади и после ще си полежа болен. Веднъж на перилата на тясната стълба се бе увила змия. Скрила се беше от дъжда дяволията му. Видях я в последния момент, а бях вече посегнал към опашката и. Носех тежкия сандък с инструментите и не се оглеждах много.

— И какво стана след като я видя? — запитах.