«Леденият сфинкс»

Човекът, който ми намекна за това, и то доста прозрачно, беше не някой друг, а боцманът Хърлихърли, родом от остров Уайт. Той беше типичен морски вълк, четиридесет и четири годишен, среден на ръст, силен, набит, с разперени ръце, криви крака, кръгла като топка глава върху волска шия и такива широки гърди, че биха могли да вместят два чифта бели дробове… Да си призная, неведнъж ми мина през ума, че той има два пъти по-големи дробове от обикновените хора — сумтеше и пъхтеше като локомотив и можеше да говори по цели дни, без да млъкне. Лицето му, с цяла мрежа гънки под очите от постоянно свиване на лицевите мускули, някак насмешливо се подръпваше, и никой не би могъл да каже с увереност кога говори и кога се шегува този вечно подсмихваш се човек, който примигваше ту с едното, ту с другото око. Не казах нищо за косите му. Крайно необходимо е да спомена за кичура коса — уви, всичко на всичко един — който висеше над лявото му ухо. Изобщо боцманът беше пълна противоположност на своя командир и въпреки това те не само се разбираха, но дори бяха успели, така да се каже, да се сближат и оценят един друг. Последното, впрочем, не е чудно, понеже те плаваха заедно вече петнадесет години — отначало на брига „Пауър“, а след това през последните шест години на „Халбран“.

Щом слезе на брега, Хърлихърли веднага научи от Фенимор Аткинс, че ако Лен Гай се съгласи, аз ще стана пасажер на „Халбран“. На това основание той реши, че е в правото си да се приближи и да ме заговори, без да спазва приетите в такива случаи правила на светска вежливост. Той вече знаеше името ми и това му беше достатъчно да ме спре и да се ръкува приятелски.

— Здравейте, мистър Джорлинг.

— Здравейте, приятелю — отговорих аз. — Какво обичате?

— Да ви предложа моите услуги.

— Вашите услуги?

— Да. Научих, че искате да вземете място в „Халбран“.

— Но кой сте вие?

— Боцман Хърлихърли, както съм записан в списъка на екипажа, и верен другар на капитан Лен Гай, който твърде охотно слуша моите съвети, макар да се говори, че никога никого не слуша.

Тогава ми дойде на ум, че ще направя добре, ако се възползвам от любезното съдействие на човека, който така охотно, ми предлагаше своите услуги и очевидно никак не се съмняваше във влиянието, което имаше над капитан Лен Гай.

Отговорих колкото е възможно по-учтиво:

— Много се радвам, любезни, нека поговорим, ако имате свободно време, разбира се…