«Леденият сфинкс»

— Нищо по-хубаво не можете да намерите — повтаряше ми той от сутрин до вечер. — От всички английски капитани, които се отправят на далечно плаване, нито един не може да се сравни с моя приятел Лен Гай, нито по смелост, нито по опитност! Ако не беше толкова мрачен и да беше малко по-разговорлив, би бил съвършен.

И аз реших да повярвам на препоръките на мистър Аткинс. Щях да си взема място в брига „Халбран“ щом пристигнеше в Кристмас Харбър. След шест-седемдневен престой той щеше да замине за Тристан да Куня, където щеше да натовари оловна и медна руда.

В моите планове влизаше, между другото, да прекарам няколко седмици, през лятото или есента, и на този остров. Оттам смятах да замина за Кънектикът. Но като човек опитен, аз знаех, че не всичко може да стане тъй, както го желаем и че различни непредвидени обстоятелства много често ни карат да се откажем от изпълнение на най-заветното си желание, и както съвсем справедливо забелязва Едгар По, всевъзможните случайности и непредвидени дребни събития и факти в нашия живот играят такава важна роля, че влиянието на случайността винаги трябва да се взема предвид, когато съставяме план за действията си.

В очакване на кораба, аз всеки ден правех разходки в околността на градчето. Слънцето започваше да прилича доста силно и вулканическите конуси постепенно сваляха своя бял зимен тоалет. Базалтовите скали по крайбрежието се покриха със зеленикав мъх, а в откритото море се извиваха ленти от водорасли, дълги по петдесет метра. По-далеч от брега, по равните места, житните растения плахо повдигаха нагоре своите листенца, сякаш се срамуваха от скромната си външност, и само храстовидното зеле, гигантът на растителното царство в Кергелен, гордо се оглеждаше наоколо със съзнание за своето величие. Впрочем, това растение се цени много високо от обитателите на островите поради неговите противоскорбутни свойства.

Като скитах по брега, често ми се случваше да прогонвам земноводните, които бързо се гмуркаха във водата от разтопения сняг. Колкото до невъзмутимите и тежки пингвини, те и не помисляха да бягат при моето приближаване. Ако не беше техният характерен глупав израз, човек би се поддал на изкушението да заговори с тях, при условие, разбира се, че знае да говори на кресливия им и оглушителен език. Но гмурците и капските гълъби незабавно офейкваха, щом ме съзираха наблизо.