«Капан за хора»

1.

Беше Денят на надбягването за земя — време на невъздържани мечти и неописуема трагедия, ден, който характеризираше напълно нещастния двадесет и първи век. Стийв Бакстър се опита да достигне до стартовата линия рано, както и останалите състезатели. Но бе пресметнал погрешно времето, което щеше да му е необходимо. И сега бе изпаднал в беда. Пропускът му на Участник му бе позволил да се промъкне през външната тълпа без инцидент. Но нито на пропуска, нито на мускулатурата си можеше да разчита, за да успее да се промъкне през онази коравосърдечна част на човечеството, която съставляваше вътрешната тълпа.

Бакстър оценяваше гъстотата й на 8,7 — доста близо до нивото на пандемия. Всеки момент можеше да бъде достигната точката на избухване, въпреки факта, че властите току-що бяха напръскали тълпата с транквилизатори. Ако имаше достатъчно време, човек би могъл да я заобиколи, но Бакстър разполагаше само с шест минути до започването на състезанието.

Въпреки риска той се запромъква сред редиците. Върху лицето му бе замръзнала усмивка — абсолютно необходим атрибут, когато си имаш работа с толкова гъста човешка тълпа. Вече виждаше стартовата линия, представляваща високо издигната платформа в парка „Глиб“ на Джорджтаун. Останалите състезатели вече бяха там. Още двадесетина метра, помисли си Стийв, ако само тези животни не ме стъпчат!

Но навлязъл дълбоко в центъра на тълпата, на него му оставаше да премине през ядрото й. То се състоеше от едри грубияни с квадратни челюсти и разногледи очи — залепени един до друг истериофили според жаргона на пандемолозите. Застанали един до друг като сардели в кутия, реагиращи като един организъм, тези хора не бяха способни на нищо с изключение на сляпо отблъскване и ирационална ярост към всичко, което се опитва да проникне сред техните редици.

Стийв се поколеба за миг. Ядрото на тълпата, по-опасно от водните биволи от древността, го гледаше, а ноздрите на мъжете се разширяваха и краката им помръдваха застрашително.

Бакстър не си позволи да мисли и се хвърли право към средата им. Усети удари по гърба и раменете си, чу ужасяващото хрррр на подлудялата тълпа. Безформени тела се заблъскаха в него, задушаваха го, притискаха го все повече и повече.

Тогава, за негов късмет, властите включиха Музак. Тази древна и тайнствена музика, която вече повече от век успокояваше и най-необузданите безумци, не се изложи и сега. Тълпата бе заглушена и изпадна във временна неподвижност, а Стийв Бакстър се промъкна през нея до линията на старта.

Главният съдия вече бе започнал да чете Правилника. Всеки състезател и повечето от зрителите знаеха този документ наизуст. Но въпреки това, по закон, правилата трябваше да бъдат прочетени.

— Господа — четеше съдията. — Вие сте се събрали тук, за да участвате в надбягването за придобиване на собственост върху обществени земи. Вие, петдесет щастливи мъже, бяхте избрани от обществената лотария измежду петдесет милиона души, регистрирани в района на Южен Уестчестър. Състезанието ще започне оттук до регистрационната линия на Управлението на земите, на площад „Таймс“ в Ню Йорк. Приблизителното разстояние е от 5,7 законни мили. На вас, състезателите, е разрешено да поемете който и да било път, да пътувате по повърхността, над или под нея. Единственото изискване е да финиширате лично. Не се разрешава да бъдат изпращани заместници. Първите десет финалисти…

Сред тълпата настана мъртво мълчание.

— …ще получат по един акър необременена земя с къща и земеделски сечива. Освен това на всеки от финалистите ще бъде осигурен безплатен транспорт от страна на правителството до неговото имение за него и семейството му. И този акър земя, който споменахме, ще бъде изцяло негова собственост, докато свети слънцето и докато водата тече, за него и наследниците му, и чак до трето коляно!

Когато чу това, тълпата въздъхна дълбоко. Нито един от тези хора никога не бе виждал акър необременена земя, камо ли да мечтае да я притежава. Цял акър земя само за теб и семейството ти, цял акър, който не ти се налага да делиш с никого, е, това просто надхвърляше и най-необузданата човешка фантазия.

— Имайте предвид — продължи съдията, — че правителството не поема отговорност за смърт, вследствие на участието в това състезание. Длъжен съм да ви напомня, че средната смъртност при надбягванията за земя е около 68,9 процента. Всеки състезател, който желае, може да се оттегли още сега без каквито и да било предразсъдъци.

Съдията зачака и Стийв Бакстър за миг се замисли дали не си струва да се откаже от цялата тази самоубийствена идея. Разбира се, че той и Адела, заедно с децата, леля Фло и чичо Джордж можеха да продължат да съществуват някак си в тесния едностаен апартамент, намиращ се в жилищния център за хора със средни доходи в мемориалната зона на Ларчмънд Фред. Така или иначе той не беше човек на действието, не бе някой мускулест смелчага или космат бияч. Беше си просто консултант по деформация на системите, при това доста добър. Освен това бе мекосърдечен средностатистически гражданин с жилави мускули и определено недобре развито дишане. Защо тогава, за бога, му трябваше да се напъхва в опасностите на мрачния Ню Йорк, най-известния от градовете-джунгли?

— По-добре се откажи, Стийв — каза един глас, като че прочел мислите му.

Бакстър се извърна и видя Едуард Фрайхоф Сент Джон, неговия богат и противен съсед от Ларчмънт. Сент Джон, богат, елегантен и здрав, благодарение на тренировките си по бейзболните игрища. Сент Джон, с неговата спокойна, мрачнокрасива външност, чиито хлътнали очи твърде често се обръщаха след русата красота на Адела.

— Никога няма да успееш, Стийв, миличък — каза Сент Джон.

— Възможно е — отвърна спокойно Бакстър. — Но предполагам ти ще успееш, нали?

Сент Джон примигна и почеса нос с уверено изражение. От няколко седмици насам той подхвърляше за някаква специална информация, която бил получил от продажен контрольор на състезанието за земя. Тази информация щяла да увеличи шансовете му за пресичане на района на Манхатън — най-гъсто населената и опасна градска зона в света.

— Откажи се, Стийв, момчето ми — каза Сент Джон с примамливо дрезгавия си глас. — Откажи се и аз ще ти се отплатя. К’во шъ каиш, сладурче?

Бакстър поклати глава. Не се смяташе за смелчага, но по-скоро би се съгласил да умре, отколкото да приеме услуга от Сент Джон. Пък и не можеше да продължава все така. Според приетия миналия месец Закон за увеличаване на семейното съжителство, Стийв вече бе задължен да приеме при себе си три неомъжени братовчедки и овдовялата си леля, чийто едностаен сутеренен апартамент в индустриалния комплекс на Лейк Плейсид бе съборен заради строежа на новия тунел, свързващ Олбъни с Монреал.

Дори и с антишоковите инжекции, десет души в една стая вече бяха твърде много. Той просто трябваше да спечели парче земя!

— Оставам — тихо каза Бакстър.

— Добре, лигльо — намръщи се още повече мрачното лице на Сент Джон. — Но не забравяй, че съм те предупредил.

В този момент главният съдия извика:

— Господа, заемете местата си!

Състезателите замлъкнаха. Те се подредиха на стартовата линия с присвити очи и стиснати устни.

— Готови!

Сто напрегнати крака издуха мускулите си, когато петдесетимата решителни мъже се приведоха напред.

— Старт!

И състезанието започна!

Една свръхзвукова вълна парализира временно околната тълпа. Състезателите се хвърлиха между неподвижните й редици и затичаха по и около редовете ръждясали автомобили. После те се разпръснаха, но се насочиха главно на изток към река Хъдзън и зловещия град, лежащ върху далечния й отсрещен бряг, полускрит в гъст дим от недогорели хидровъглероди.

Само Стийв Бакстър не тръгна на изток.

Единствен от състезателите той се насочи на север, към моста на Джордж Вашингтон и Града на планинската мечка. Устата му бе стисната и той се движеше като насън.

В далечния Ларчмънт Адела Бакстър наблюдаваше състезанието по телевизията. Тя въздъхна несъзнателно. Осемгодишният й син Томи се развика:

— Мамо, мамо, той отива на север към моста! Но този месец мостът е затворен! Няма да може да мине оттам!

— Не бой се, скъпи — отвърна Адела. — Баща ти знае какво прави.

Говореше със сигурност, каквато не чувстваше. И докато фигурата на мъжа й се изгубваше из тълпите, тя се облегна, за да чака… И да се моли. Дали Стийв знаеше какво прави? Или се бе паникьосал от напрежение?

2.

Семената на този проблем бяха посяти още през двадесети век, но се наложи ужасната жътва да бъде събирана цели сто години по-късно. След безброй хилядолетия на бавно нарастване, населението на света изведнъж се увеличи, удвои се и отново стана двойно. Болестите бяха преодолени и храната осигурена, смъртността продължи да намалява, докато раждаемостта се увеличаваше. И попаднали в кошмара на геометричната прогресия, редиците на човечеството се разрастваха като необуздано раково образувание.

Четиримата конници на Апокалипсиса, онези древни пазители, вече не бяха в състояние да поддържат реда и на тях не можеше да се разчита. Чумата и гладът бяха унищожени, а войната бе твърде голям лукс за настоящата епоха. Бе останала само смъртта… почти обезсилена, бледа сянка на отминало величие.

Науката с блестяща ирационалност продължаваше да се развива безспир към целта си да осигури по-дълъг живот за повече хора.

И хората идеха, увеличаваха своята численост, тъпчеха се върху земята, замърсяваха въздуха и тровеха водата, ядяха сандвичите си от преработени водорасли и хляб от рибено брашно, и замаяно очакваха някоя катастрофа, която да разреди гъстите им редици. Но чакаха напразно.

Количественото нарастване на населението предизвикваше качествени промени в човешкото съществуване. В по-невинните години, приключенията и опасностите бяха свързани с безлюдните места — високите планини, пустините, димящите джунгли. Но през двадесет и първи век повечето от тези места бяха заселени поради все по-нарастващото търсене на жилищна площ. Приключенията и опасностите сега можеха да се намерят в чудовищните неуправляеми градове.

В градовете човек можеше да открие съвременния еквивалент на дивашките племена, ужасяващите зверове и страхотните болести. Една експедиция в Ню Йорк или Чикаго изискваше много повече умение и издръжливост, повече ум, отколкото на онези наивни викториански екскурзианти, покорили Еверест или изворите на Нил.

В този свят, приличащ на тенджера под налягане, земята бе най-скъпоценното богатство. Правителството я парцелираше, щом това станеше възможно, чрез регионални лотарии, достигащи кулминацията си в надбягването за земя. Тези състезания се провеждаха по начина, по който през 1890 година е била разпределена територията на Оклахома и ивицата Чероки.

Състезанието за земя се смяташе за справедливо и интересно, едновременно спортно и възпитателно. Милиони гледаха състезанията и успокояващият ефект от преживяното вълнение бе изследван и одобрен като ползотворен. Това само по себе си бе и причина за узаконяването на състезанията.

Освен това и високата смъртност сред състезателите също бе постижение. Като процент тя не бе голяма, но претъпканият свят бе благодарен дори и за това минимално облекчение.

* * *

Състезанието бе започнало преди три часа. Стийв Бакстър включи малкото си транзисторно радио и се заслуша в последните новини. Чу как първата група от състезатели бе пристигнала при тунела Холанд и била върната от въоръжена полиция. Други, по-хитри, бяха поели по дългия южен път към остров Стейтън и сега приближаваха покрайнините на моста Веразано. Фрайхоф Сент Джон, съвсем сам, показващ значката си на заместник-кмет, бе успял да прекоси барикадите пред тунела Линкълн.

Сега обаче беше време Стийв Бакстър да изиграе картите си. С мрачно лице и спокойна смелост, той навлезе в известното с лошата си слава свободно пристанище на Хобокън.

3.

Над брега вече падаше здрач. Пред него във величествен полукръг се поклащаха спретнатите бързи кораби на контрабандния флот на Хобокън, всеки с бляскавия знак на бреговата охрана. Някои вече бяха натоварени — каси с цигари от Северна Каролина, алкохол от Кентъки, портокали от Флорида, дървен материал от Калифорния, оръжие от Тексас. Всяка от касите носеше официална маркировка „КОНТРАБАНДА — ПЛАТЕН ДАНЪК“. Защото в тези нещастни дни и години, притиснатото от обстоятелствата правителство бе принудено да облага с данък дори и незаконните сделки, като по този начин им придаваше полулегален характер.

Като избра внимателно момента, Бакстър стъпи на борда на един бързоходен катер за марихуана и се сви сред ароматните бали на борда. Екипажът бе готов за предстоящото тръгване и, ако можеше да остане скрит по време на краткото пътуване през реката…

— Ха! Какво, по дяволите, си имаме?

Един пиян втори механик, появил се неочаквано откъм предния мостик, бе попаднал ненадейно на Бакстър. В отговор на неговия вик останалите от екипажа се появиха на палубата. Те бяха група здравеняци, от които хората се бояха заради безкомпромисните убийства. Същите безбожници като тях бяха ограбили Уихаукън преди няколко години, бяха подпалили Форт Лий, бяха преминали и плячкосали всичко по пътя до Ингълуд. Стийв Бакстър знаеше, че не може да очаква милост от тях.

И въпреки това, с възхитително хладнокръвие, той заяви:

— Господа, нуждая се от транспорт до другия бряг на Хъдзън. Ще ми услужите ли?

Капитанът на кораба, един колосален метис с белези по лицето и издути мускули, се изпъна и се заля от смях.

— Ут нас ли искъш дъ тъ возим, бе? — заговори той със силен хобокански акцент. — Дъ ни мислиш, чи сми фериботъ от улица „Кристъфър“, ъ?

— В никакъв случай, сър. Но се надявах…

Екипажът заръмжа подигравателно.

— Готов съм да заплатя за превоза си — каза Стийв с тиха гордост.

— Дъ ни плътиш? — изръмжа капитанът. — Да бе, някуй път продавами и билети — нонстоп пу тичениету и поели праву нъдолу!

Екипажът отвърна с дружен смях.

— Щом трябва, така да бъде — каза Стийв. — Ще ви помоля само да ми позволите да пусна писмо до жена си и децата.

— Жина и дица? — попита любопитно капитанът. — Чи защо ни каза по-рану! И аз ги имъх преди многу времи, дукъту скитницити ни ги убихъ.

— Съжалявам — каза напълно искрено Стийв.

— Ъхъ. — Твърдото лице на капитана омекна. — Сига си спомням как малкити бандюги близвъхъ от джинъ и бузкити им ставъхъ розувички.

— Трябва да сте бил много щастлив — отвърна Стийв. Той едва разбираше какво му говори този човек.

— Май тъй беши — мрачно заяви капитанът.

Един дебелокрак моряк се хвърли напред.

— Ей, капитане, хайде да го свършваме тоя и да тръгваме, преди да ръждяса коритото ни.

— Кой си ти, чи да ми зъпувядъш, бе, глупъву, тъпулицу диване! — нервира се капитанът. — Шъ ръждясвъми, дукъту ни кажъ аз, Госпуд дъ ми е нъ помуш! Пък този няма да гу свършвами. Не, шъ нъправя идно дубро, дъ пукнъ аку ни’й тъка! — Той се обърна към Бакстър: — Шъ тъ закаръми, мумче. И нищу нямъ дъ ти струвъ.

Така Стийв Бакстър, без да иска, бе докоснал тъжния спомен на капитана и поради това бе спечелил благоразположението му. Контрабандистите на марихуана се отдръпнаха и скоро стройният катер вече пореше гъстите сиво-зелени вълни на Хъдзън.

Но успокоението на Стийв Бакстър бе за кратко. В средата на течението, тъкмо когато навлязоха във федерални води, вечерният здрач бе разкъсан от ярък прожекторен лъч и един строг глас им нареди да спрат. Злата съдба ги бе запратила право в ръцете на един от разрушителите на патрулите по Хъдзън.

— Дяволите да ги вземат — ядоса се капитанът. — Само знаят да налагат данъци и да убиват! Но и ние ще им покажем какво можем! На оръжие, говеда!

Екипажът бързо свали покривалата от четиринайсетмилиметровите картечници и двата дизелови двигателя на катера изръмжаха предизвикателно. Като извиваше и се накланяше, катерът се втурна към прикритието на нюйоркския бряг. Но разрушителят бе по-бърз, пък и картечниците не можеха да се сравняват с четириинчовите му оръдия. Преките попадения разбиха задните перила на катера, взривиха главния мостик и раздробиха десните товарни рампи.

Можеха да се предадат или да умрат. Но старият капитан помириса въздуха.

— Дръжте се, момчета! — извика той. — Иде западнякът!

Наоколо им се пръскаха шрапнели. И изведнъж, откъм запад, ги обгърна напълно един широк и гъст облак от смог. Той закри всичко с мастилените си пипала. Повреденият мъничък кораб се измъкна от битката, а екипажът, който бързешком си надяна респираторите, с благодарност се помоли за доброто на тлеещите бунища на Сийкаукъс. Както капитанът бе отбелязал, това беше болестоносен вятър, който не предвещава добро.

Половин час по-късно те акостираха на кея на 79-а улица. Капитанът прегърна топло Стийв и му пожела късмет. И Стийв Бакстър продължи пътя си.

Широката Хъдзън остана зад него. Отпред се простираха над тридесет градски квартала и не по-малко от дузина предградия. Според последните сведения от радиото той беше доста по-напред от останалите състезатели. Преди Фрайхоф Сент Джон даже, който още не беше се появил от лабиринта в края на тунела Линкълн откъм страната на Ню Йорк. Май се справяше доста добре, като се имаха предвид всички обстоятелства.

Но оптимизмът на Бакстър бе прибързан.

4.

След няколко часа сън в багажника на един изоставен автомобил, Стийв продължи на юг по булевард „Уест енд“. Скоро се зазори — един магически час в този град, когато не повече от няколко стотици ранобудници можеха да бъдат срещнати на всяко от големите кръстовища. Високо в небето се издигаха назъбените кули на Манхатън, а над тях телевизионните антени изплитаха фантастичен килим на фона на тъмното кафеникаво небе. Виждайки тази картина, Бакстър можеше да си представи как е изглеждал Ню Йорк преди около стотина години през грациозните и леки дни преди демографския взрив.

Но мечтите му бяха прекъснати рязко. Появила се като че ли отникъде, една група въоръжени мъже внезапно изникна на пътя му. Те носеха маски, черни шапки с широки периферии и купища оръжия. Изглеждаха живописно престъпни.

Един от тях, явно водачът, пристъпи напред. Той беше сбръчкан, оплешивяващ старец с гъсти черни мустаци и мрачни зачервени очи.

— Чужденецо — каза той. — Да видим пропуска ти.

— Мисля, че нямам такъв — отвърна Бакстър.

— Дяволски прав си. Нямаш — каза възрастният. — Аз съм Пабло Щайнмец и сам издавам всички пропуски тук. И не си спомням да съм те виждал някога наоколо.

— Не съм оттук — каза Бакстър. — Само минавам.

Мъжете с черните шапки се захилиха и си закимаха. Пабло Щайнмец почеса небръснатата си буза.

— Добре, синко — каза той. — Значи се оказва, че се опитваш да минеш по частен път, ходенето по който се заплаща. При това го правиш без разрешението на собственика, който по една случайност съм аз. Трябва значи да приема, че ти минаваш оттук нелегално.

— Но как е възможно някой да притежава частен път в сърцето на Ню Йорк? — попита Бакстър.

— Мой е, защото аз казвам, че е така — заяви Пабло Щайнмец, като стисна по-здраво приклада на своя „Уинчестър 78“. — Така си е, чужденецо. Препоръчвам ти или да си платиш, или да играеш.

Бакстър посегна за портфейла си и установи, че той липсва. Явно капитанът на катера при сбогуването се бе поддал на първичните инстинкти и бе пребъркал джобовете му.

— Нямам пари — каза Бакстър. Позасмя се притеснено. — Може би ще трябва да се върна.

Щайнмец поклати глава.

— Връщането е същото, като да продължиш напред. И в двете посоки пътят е частен. Така че трябва или да платиш, или да играеш.

— Предполагам тогава, че ще трябва да играя — каза Бакстър. — Какво трябва да правя?

— Ще тичаш — каза старият Пабло. — А ние ще стреляме поред в теб, като се целим само в горната част на главата ти. Първият, който те събори, печели пуйка.

— Но така не е честно — заяви Бакстър.

— Може — меко възрази Щайнмец. — Но ние сме го приели. Правилата са си правила дори и в анархията. Така че, ако си добър в тичането към свободата си…

Бандитите се захилиха, затупаха се един друг и заопипваха пистолетите в кобурите си. Всички бутнаха нагоре широкополите си шапки, а Бакстър се приготви за смъртния бяг…

В този момент един глас извика:

— Стойте!

Говореше жена. Бакстър се извърна и видя едно високо, червенокосо момиче, което си пробиваше път сред бандитите. Тя бе облечена в панталони на тореадор, пластмасови галоши и хавайска блуза. Екзотичното облекло усилваше ефекта на грубата й красота. В косите й бе затъкната хартиена роза, а около гладката шия висеше гердан от перли. Бакстър никога не бе виждал по-завладяваща хубост.

Пабло Щайнмец се намръщи и подръпна мустака си.

— Пламена! — изръмжа той. — Какво, по дяволите, си намислила?

— Дойдох да прекъсна игричката ви, татко — изрече спокойно момичето. — Искам да поговоря с тази мухоловка.

— Това е мъжка работа — каза Щайнмец. — Чужденецо, хайде, тичай!

— Чужденецо, да не си мръднал! — извика Пламена и в ръката й се появи един малък, но смъртоносен „Деринджър“.

Баща и дъщеря се гледаха внимателно. Старият Пабло пръв се предаде.

— По дяволите, Пламена, не можеш да правиш така — каза той. — Правилата са си правила даже и за теб. Този тук преминава нелегално, не може да си плати, значи трябва да играе.

— Това не е проблем — заяви Пламена. Тя бръкна под блузата си и измъкна блестящ сребърен долар. — Ето! — каза тя и хвърли монетата в краката на Пабло. — Аз плащам, а може и самата аз да играя. Ела насам, чужденецо.

Тя хвана Бакстър за ръката и го поведе встрани. Бандитите ги гледаха как се отдалечават и се хилеха и потупваха по рамената, докато Щайнмец не им изръмжа. Старият Пабло поклати глава, почеса се по ухото, изсекна се и каза:

— Инат момиче!

Думите бяха груби, но тонът му бе определено нежен.

5.

Нощта падна над града и бандитите направиха лагер на ъгъла на 69-а улица и булевард „Уест енд“. Мъжете с черни шапки се отпуснаха около пламъците на огъня. Сложиха да се пече парче сочно говеждо, а в огромната черна тенджера изсипаха няколко пакета замразени зеленчуци. Старият Пабло Щайнмец, за да успокои въображаемата болка в дървения си крак, отпи голяма глътка от предварително приготвеното мартини. В тъмнината, встрани от огъня, се чуваше воят на самотен пудел, който си търси другарче.

Стийв и Пламена седяха малко встрани от останалите. Нощта беше тиха, като се изключи далечният вой на камионите за боклук, и ги обгръщаше с очарованието си. Пръстите им се докоснаха и съединиха.

Накрая Пламена проговори:

— Стийв, ти… Ти ме харесваш, нали?

— Ами, разбира се — отвърна Бакстър и плъзна ръка около раменете й с братски жест, който лесно можеше да бъде взет и за друго.

— Е, аз си мислех — продължи бандитката. — Мислех си… — Тя млъкна внезапно засрамена, а после продължи: — О, Стийв, защо не се откажеш от това самоубийствено състезание? Защо не останеш тук с мен! Аз си имам земя, Стийв. Истинска земя. Сто квадратни метра в района на централната гара на Ню Йорк! Аз и ти, Стийв, бихме могли заедно да отглеждаме там зеленчуци!

Бакстър бе съблазнен. Пък и кой ли не би се съблазнил? Той разбираше чувствата на красивата бандитка към себе си и не бе напълно безразличен към тях. Страховитата красота и гордият дух на Пламена Щайнмец дори и без допълнителното привличане на земята, която притежаваше, би могла лесно да спечели сърцето на всеки мъж. За миг той се поколеба и ръката му притисна раменете на момичето.

Но после фундаменталната лоялност взе връх. Пламена бе аромат на романс, блясък на екстаз, за какъвто мъжете мечтаеха цял живот. Но Адела бе негова любима от детинство, негова съпруга, майка на децата му, търпелива помощничка от дългите съвместни години. За мъж с характера на Стийв Бакстър не можеше да има друг избор.

Но великолепното момиче не бе свикнало да получава отказ. Разярена като ранена пума, тя заплашваше да изтръгне сърцето на Бакстър с ноктите си и да го изяде леко панирано. Огромните й блестящи очи и трепкащите гърди показваха, че това не е просто въображаема заплаха.

Въпреки това, тихо и внимателно, Стийв Бакстър продължи да я убеждава. И Пламена разбра натъжена, че никога нямаше да обикне този мъж, ако той не бе така отдаден на много високите си принципи, които обричаха желанията й на пълен провал.

Затова, когато на сутринта тихият чужденец настоя да си тръгне, тя не се противопостави. Даже се застъпи за него пред разярения си баща, който твърдеше, че Стийв е безотговорен луд, който трябва да бъде вързан заради собственото му добро.

— Няма смисъл, татко. Не виждаш ли? — попита го тя. — Той трябва да изживее живота си по своему, макар това да означава собствената му смърт.

Пабло Щайнмец отстъпи с ръмжене. И Стийв Бакстър отново продължи отчаяната си одисея.

6.

Той вървеше из центъра, блъскан и тъпкан до истерия, ослепен от блясъка на неона и хрома, оглушен от неспирния шум на града. Най-накрая стигна до място, където се виждаха противоречиви знаци:

ЕДНОПОСОЧНО ДВИЖЕНИЕ

НЕ ВЛИЗАЙ

НЕ ХОДИ ПО СРЕДАТА

ЗАТВОРЕНО В СЪБОТНИ И ПРАЗНИЧНИ ДНИ

ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ СЕДМИЦАТА

ЛЯВОТО ПЛАТНО ТРЯБВА ДА ЗАВИВА ВЛЯВО!

Като се промъкна из тази бъркотия от противоречиви изисквания, той се намери изведнъж върху широката плоскост на мизерията, позната под името „Сентръл Парк“. Пред него, докъдето поглед стига, всеки квадратен сантиметър земя бе зает от мизерни бараки, смачкани палатки, мръсни кръчмички и шумни вертепи. Внезапното му появяване сред престъпните обитатели на парка предизвика забележки, никоя от които не бе в негова полза. Кой знае защо те бяха решили, че той е някакъв санитарен инспектор, дошъл да затвори маларичните им кладенци, да убие трихинозните им кучета и да ваксинира скрофульозните им деца. Около него се насъбра тълпа, която размахваше юмруци и заплашваше.

За негов късмет някакъв повреден тостер в централно Онтарио направи късо съединение и токът угасна. Сред последвалата паника Стийв успя да се измъкне.

Но сега пък се намери в район, където уличните знаци отдавна бяха унищожени, за да объркат данъчните власти. Слънцето бе скрито над блестящ бял покрив. И даже компас не би могъл да помогне заради близостта на огромни количества старо желязо, останало от легендарната система на градското метро.

Стийв Бакстър осъзна, че е напълно и безвъзвратно изгубен.

Но продължи напред със смелост, надвишавана единствено от неосведомеността му. Загуби броя на дните, през които скиташе из неназовани улици, покрай безкрайни каменни сгради, планини от стъкло, останки от автомобили и други подобни. Подозрителните жители отказваха да отговарят на въпросите му, опасявайки се, че може да е човек на ФБР. Той се тътреше напред, без възможност да си намери храна или вода, без възможност да си почине от страх, че тълпите ще го смажат.

Един любезен социален работник го спря, тъкмо когато Бакстър се готвеше да пие от някакъв заразен с хепатит фонтан. Този мъдър сивокос старец го нахрани в собствения си дом — колиба, построена изцяло от навити на рула вестници, в близост до покритите с мъх останки на центъра „Линкълн“. Той посъветва Бакстър да зареже необмисленото състезание и да посвети живота си на измъчените, загрубели, ненужни маси на човечеството, които пълзяха навсякъде около него.

Беше благородна идея и Стийв едва не се поддаде, но тъкмо тогава, като за късмет, чу последните резултати за състезанието по очуканото радио на социалния работник.

Много от състезателите бяха намерили смъртта си по убийствените градски улици. Фрайхоф Сент Джон бе затворен за писмена обида втора степен. А групата, която бе пресякла моста Веразано, внезапно била изчезнала сред заснежената пустош на бруклинските планини и досега не беше се чуло нищо за нея.

Бакстър разбра, че той продължава участието си в състезанието.

7.

Когато отново тръгна, духът му бе доста повдигнат. Но сега пък изпадна в самодоволство, което бе по-опасно от най-дълбоката депресия. Движейки се бързо на юг, той използва задръстването на улицата, за да стъпи върху експресната лента за движение на пешеходци. Направи го невнимателно, без сериозно да обмисли обстоятелствата.

Напълно убеден в правотата си, за най-голям свой ужас, той установи, че се намира върху еднопосочен път, където не бе разрешено отклоняване. Едва сега видя, че този път го водеше направо към непознатите земи на залива Джонс, Огнения остров, Патчоке и Източен Хамптън.

Положението изискваше незабавни действия. Вляво от него имаше гладка бетонна стена. Вдясно се намираше висока до кръста лента с надпис: „ЗАБРАНЕНО ПРЕХВЪРЛЯНЕТО МЕЖДУ 12 ЧАСА НА ОБЯД И 12 ЧАСА В ПОЛУНОЩ ВЪВ ВТОРНИК, ЧЕТВЪРТЪК И СЪБОТА“.

А днес беше вторник следобед — по време на забраната. И въпреки това, без да се колебае, Стийв прескочи бариерата.

Възмездието последва бързо и ужасно. Една полицейска кола в камуфлажни цветове изникна от една от известните градски засади. Тя се насочи към него, стреляйки безразборно в тълпата. (През тези нещастни години полицията бе длъжна по закон да стреля безразборно в тълпата, когато преследва някой заподозрян.)

Бакстър се скри в близкия магазин за бонбони. Там, разбрал неизбежността, той се опита да се предаде. Но това не бе разрешено, поради пълната липса на места в затворите. Дъждът от куршуми го принуди да остане залегнал, докато полицаите зареждаха минохвъргачките и огнехвъргачките си.

Изглеждаше като край не само на мечтите на Стийв Бакстър, а и на живота му. Легнал на пода сред едри боксьори и пияници, той предаде с молитва душата си на Господ и се приготви да посрещне края с достойнство.

Но отчаянието му, така както и предишният му оптимизъм, беше прибързано. Чу някакви странни звуци и когато надигна глава, видя че група въоръжени мъже бяха атакували полицейската кола откъм гърба. Обърнали се да посрещнат опасността, мъжете в сини униформи бяха нападнати откъм фланга и унищожени до последния.

Бакстър излезе, за да благодари на спасителите си и откри, че ги води Пламена Щайнмец. Красивата бандитка не бе могла да забрави тихия чужденец. Въпреки мърморенето и възраженията на пияния си баща, тя бе проследила движението на Стийвън и бе дошла да го спаси.

Мъжете с черни шапки ограбваха района с шумни викове. Пламена и Стийв се оттеглиха в сенчестата самота на един изоставен ресторант на Хауърд Джонсън. Там, под увисналите оранжеви останки на отминалите по-приятни времена, двамата изпитаха тръпката на любовта. Тя обаче се оказа само една кратка, горчиво-сладка среща. Скоро Стийв Бакстър се хвърли отново в бесния водовъртеж на града.

8.

Напредвайки неуморно с притворени против разяждащия смог очи и стиснати устни, Бакстър стигна пресечката на 49-а улица и Осмо авеню. Тук обаче, само за миг, условията се промениха с ужасяващата скорост на този град-джунгла.

Докато пресичаше улицата, Бакстър чу дълбоко, ужасяващо ръмжене. Разбра, че светофарът е сменил цветовете. Шофьорите, изнервени от дните на очакване, без да обръщат внимание на минималните пречки, едновременно бяха натиснали газта. Стийв Бакстър се намираше в центъра на потока от автомобили.

Невъзможно беше да помръдне напред или назад по широкия булевард. Бакстър прецени мигновено, дръпна встрани един от капаците на канализацията и се вмъкна в отвора. Направи го може би за половин секунда. Над главата си чу писъкът на изкривен метал и тежкият сблъсък на колите.

Той продължи да си пробива път напред по канализационната система. Тя бе гъсто населена, но бе сравнително по-безопасна от пътищата на повърхността. Стийв срещна трудност само веднъж, когато един уличен тип го нападна в ъгъла на някакъв резервоар за утаяване на отпадъци.

Но научен от опита си, Бакстър събори нападателя си и взе кануто му — абсолютна необходимост в някои от по-дълбоките проходи. После продължи, като гребеше по целия път до пресечката на 42-ра улица с 8-о авеню, където един бърз поток го изведе на повърхността.

Сега вече дългоочакваната му цел бе на една ръка разстояние. Оставаше му само една пресечка. Една пресечка и той щеше да бъде на площад „Таймс“ пред Управлението по земите.

Но в този момент срещна последното, непреодолимо препятствие, което постави край на всичките му мечти.

9.

По средата на 42-ра улица, простирайки се без видим край от север на юг, имаше стена. Това беше някаква циклопска постройка, появила се внезапно, както беше нормално за нюйоркската архитектура. Бакстър научи, че това била едната страна на нов, гигантски строеж на жилища за богати хора от средната класа. По време на строителството му целият трафик към площад „Таймс“ бил изменен през тунела „Куинс-Батери“ и на изток през 37-а улица.

Стийв предполагаше, че новият път ще му отнеме не по-малко от три седмици и ще го принуди да мине през непознатия район на магазините за облекло. Сега осъзна, че състезанието за него е свършило.

Смелостта, упоритостта и правотата бяха победени. И ако не беше религиозен човек, Стийв Бакстър би се замислил за самоубийство. С неприкрита горчивина той включи малкия си транзистор и се заслуша в последните съобщения.

Четирима от състезателите вече бяха стигнали до Управлението. Петима други се намираха на няколкостотин метра от целта и се приближаваха към нея откъм юг, където пътят беше открит. И за още по-голямо разочарование на Стийв, той чу, че Фрайхоф Сент Джон е получил пълно опрощение от губернатора и сега пак е на път и приближава площада откъм изток.

В най-мрачния момент от живота си Стийв усети една ръка да се отпуска върху рамото му. Той се обърна и видя, че Пламена отново е до него. Въпреки че смелото момиче се бе заклело да няма повече нищо общо с него, бе дошло. Този нежен мъж със спокоен характер означаваше за нея нещо повече от гордостта й. Може би даже повече от живота й.

Какво можеше да се направи против тази стена? Нещо съвсем просто за дъщерята на един бандитски главатар! Щом човек не може да я заобиколи или пробие, значи трябва да я прескочи! И за тази цел тя бе донесла въжета, обувки, куки, чукове, лостове — пълен комплект алпинистко оборудване. Беше решила, че Бакстър ще има още един последен шанс, за да постигне мечтата си, и че тя, Пламена О’Рурке Щайнмец, трябва да го придружи и няма да приеме никакъв отказ!

Те се закатериха един до друг по гладката като стъкло стена на сградата. Съществуваха безброй опасности — птици, самолети, снайперисти, бандити — всички рискове на непредвидимия град. А далеч отдолу старият Пабло Щайнмец гледаше и лицето му бе като изрязано от гранит.

След една безкрайност от опасности те стигнаха до върха и започнаха да се спускат от другата страна…

И Пламена се подхлъзна!

Бакстър с ужас гледаше как стройното момиче пада към гибелта си върху площад „Таймс“ и се нанизва върху изострения връх на една антена на кола. Бакстър се спусна и коленичи до нея почти загубил ума си от мъка. А от другата страна на стената старият Пабло усети, че се е случило нещо непоправимо. Той потрепера, устните му се свиха от мъка и ръката му посегна несъзнателно към бутилката.

Едни силни ръце вдигнаха Бакстър. Без да разбира, той погледна нагоре и видя любезното червеникаво лице на федералния чиновник по земите.

За него бе трудно да осъзнае, че е приключил състезанието. Със странно притъпени чувства, той чу как нахалството и упоритостта на Сент Джон са предизвикали бунт в експлозивния бирмански квартал на изток от 42-ра улица и как Сент Джон бил принуден да потърси убежище в лабиринта от развалини на Градската библиотека, откъдето още не можел да се измъкне.

Но Стийв Бакстър по характер не беше присмехулник, дори това да бе единственият възможен отговор на заяжданията. Сега за него имаше значение само фактът, че е победил, че е достигнал Управлението по земите навреме, за да получи правата върху последния останал акър земя.

Всичко това му бе струвало много усилия и мъка, както и живота на Пламена.

10.

Времето беше милосърдно и след няколко седмици Стийв Бакстър вече не мислеше за трагичните събития от състезанието. Един правителствен самолет транспортира него и семейството му до град Корморан в планината Сиера Невада. От Корморан стигнаха с хеликоптер до спечелената земя. Чиновникът на Управлението по земите с набръчкано от годините лице ги посрещна и им показа новата собственост.

Земята им лежеше пред тях, обградена с ниска ограда, намираща се върху почти вертикален планински склон. Наоколо имаше други подобни огради, простиращи се докъдето поглед стига. Земята бе наскоро изсипана и сега представляваше гигантски редици насипи върху покритите с прах чукари на планината. Нито дърво или стръкче трева се виждаха. Но имаше къща, както бе обещано. По-точно това беше барака. Изглеждаше така, като че ли няма да издържи един по-силен дъжд.

Семейство Бакстър остана мълчаливо известно време. После се обади Адела:

— О, Стийв.

— Знам — каза Стийв.

— Това е новата ни земя — продължи Адела.

Стийв кимна.

— Не е много… красива — изрече несигурно той.

— Красива ли? Че какво от това? — заяви Адела. — Тя е наша, Стийв, и имаме цял акър! Можем да отглеждаме различни неща, Стийв!

— Е, може би не и на първо време…

— Знам! Знам! Но ние ще я обработим и ще я засеем. Ще събираме реколтата! Ще живеем тук, Стийв! Нали?

Стийв Бакстър мълчеше и оглеждаше скъпо спечелената си земя. Неговите деца — Томи и русата малка Амелия — вече си играеха с бучки пръст. Щатският чиновник се прокашля.

— Все още можете и да промените решението си — каза той.

— Какво? — обърна се Стийв.

— Можете да промените решението си и да се върнете в апартамента си в града — каза чиновникът. — Искам да кажа, че някои хора намират мястото за доста сурово. Като че не са очаквали точно това.

— О, Стийв, не! — изпъшка жена му.

— Не, татко, не! — развикаха се децата.

— Да се върнем? — попита Бакстър. — Никога не съм мислил да се връщам. Аз просто оглеждам. Нищо повече. Господине, никога през живота си не съм виждал толкова много земя на едно място!

— Знам — каза тихо чиновникът. — От двадесет години работя тук и още не мога да свикна с гледката.

Бакстър и жена му се спогледаха възхитени. Чиновникът почеса носа си и заговори:

— Е, мисля, че нямате повече нужда от мен, приятели. — Той си тръгна тихо.

Стийв и Адела гледаха земята си.

— О, Стийв, Стийв! — каза Адела. — Това всичко е наше! И ти го спечели заради нас… Направи го съвсем сам!

Бакстър стисна устни.

— Не, мила, не го направих сам — каза той. — Помогнаха ми.

— Кой, Стийв? Кой ти помогна?

— Някога ще ти разкажа — отвърна Бакстър. — Но сега… Хайде да влезем в къщата.

Хванати за ръце те влязоха в бараката. А зад тях слънцето залязваше сред гъстия смог на Лос Анджелис. И това беше най-щастливият завършек на нашия разказ, който би могъл да се случи в последната половина на двадесет и първия век.

Информация за текста

© 1968 Робърт Шекли

© 1997 Рени Димитрова, превод от английски

Robert Sheckley

The People Trap, 1968

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

„Мириам“ ЕООД, София, 1997

ISBN: 954-9513-05-X (т.3)

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-08-27 08:00:00

Оглавление