«Синьото краче»

Намерихме го една студена мартенска сутрин на нашия балкон. Беше едно обикновено черно гълъбче, мокро от снега, който валеше, полуживо, без сили дори да мръдне.

Отде бе дошло? Как беше попаднало тук? За съжаление то не можеше да ни каже. Личеше само, че е младо, без големи пера и с малка опашка.

Взехме го вътре, стоплихме го, дадохме му зрънца жито, но то не поиска да яде. Направихме му нещо като гнездо между стъклата на прозореца и го сложихме там да си почива. Дали щеше да се съвземе? Не ни се вярваше. Ала на другата заран птичето почна да кълве житото, помъчи се да стане, но не можа и тогава видяхме, че куца с лявото краче. Ах, мъничко крилато създание, кой те беше наредил тъй? Ти не си се излюпило сакато, навярно някое лошо дете те беше ударило с ластична прашка и ти си паднало безпомощно в лютия зимен ден на нашия балкон.

Тогава ние стегнахме с дебел вълнен конец болното краче като с бинт и го оставихме така, надявайки се, че удареното ще зарасне. Наистина, след десетина дни крачето се оправи, но ние оставихме конеца, който беше син, и нарекохме гълъбчето Синьото краче. Знаехме, че ще дойде ден, когато ще трябва да го пуснем и ако то поиска да ни навести и да го нахраним — щяхме да го познаем по синия конец на крака.

Постепенно птичето се поправяше, заякна, почна да хвърчи из стаите и съвсем свикна с нас. Толкова свикна, че идеше да спи по леглата ни, а когато дохождаха гости, кацаше по раменете им и се разхождаше по пода като малко човече. А през ден-два ходеше да се къпе в една паница с вода, която му бяхме оставили на умивалника: то беше много чисто пиле! И да видите какъв хубавец стана: загладена черна главичка, зеленикавоморава перушина на шията — същинска гъста грива, обу си две червени ботушки — със син конец на едното!

Чудо! А когато се връщахме в къщи, дето бе седяло самичко — веднага ни се обаждаше на своя птичи език:

— Гу-гу! Аз съм тук и пазя!…

Но пролетта вече бе настъпила, вън прелитаха много птици — гълъби, гугутки, врабци-гукаха, цвъртяха и Синьото краче изведнъж стана неспокойно: удряше се в стъклата, искаше да излезе. И ние разбрахме, че е дошло време да го пуснем. Колкото и да го обичахме — защото беше много обичливо птиче, ние знаехме, че няма по-жестоко нещо от това да лишиш някого, човек или животно, от свобода.