«Цончовата мъст»

Цончо умря преди Руско-турската война. Всеки от градеца го помни още. Гламав беше Цончо, малоумен от рождение, идиот, та още крив тялом и сакат в ръцете. Обиден от природата, отфърлен от човеците. Служеше за смях и за забавление на децата, които му правеха опашка, колчим минуваше през по-главни улици. Хранеше се с просия по чуждите врати, някога печелеше коравия си залък с дребни, нищожни работи, каквито би могли да вършат недъгавите му вкоченясали пръсти, например метене пред дюкяните и често чрез песни или игри на купището на някой мегдан. Дечурлигата му носеха тогава по някой сух комат и той ръфаше лакомо хляба, без да спира да играе. Но не само на тия изкуства беше майстор Цончо: той вършеше и други чудеса. Той обръщаше котка, закрепяваше се прав на главата си, кукуригаше като герест петел, и то с по-голямо усърдие, колкото повече публиката се увеличаваше около арената му. По неговото пожълтяло, изсъхнало и почерняло от глад лице никога не бягаше една глупава, безпричинна усмивка, която държеше устата му вечно полуотворени. Тая веселост светеше и в сивите му, свити, малки очи със сух, безжизнен поглед. Душата в това същество дремеше в плесента на прозябането и всичките му действия се дължаха не на волята или на разума, светило, зажумяло в главата му, а на безсъзнателна привичка и на животинския инстинкт, който само нуждата или чувството на болест пробуждаше у него. Но децата, които са надарени с жестоката охота да мъчат по-слабите или да дразнят по-глупавите създания от себе си, бяха узнали гъдела на идиота, бяха нашли слабата му струна, която от едно само засягане смущаваше, сиреч будеше душата му и снемаше изведнаж от лицето му маската на замръзналата вечна усмивка. И често в най-голямата му веселост, в разгара на пеенето му, те му кажеха лукаво:

— Цончо, крива Ненка не ще да те земе!