«Лъки»

В памет на Емо,

който така хубаво умееше да разказва!

Едва ли има нещо по хубаво и романтично от една лятна вечер край разпаления огън от елови цепеници някъде високо в планината. Романтиката се засилва още повече ако читателя узнае, че мястото е Рила планина, а по точно на поляната пред хижа Скакавица. Един голям лунен полумесец, сякаш изкован от старо сребро, бе надникнал любопитно иззад високия хребет и ръсеше изобилно бледата си светлина върху малката групичка уморени туристи, насядали край разпаления огън. Призрачните им сенки се извиваха в причудливи фигури по стената на красивата хижа. Те внезапно се бяха умълчали, загледани в жълтите огнени езици на огъня, уморени от осемчасовия преход по билото на Рила, унесени всеки в своите мисли. От близката елова гора се дочу шумолене. Не след дълго от там излезе един техен колега, носещ голям наръч полуизгнили, набързо събрани елови клони. Той пристъпи към огъня и пусна с облекчение своя товар край разгорилите се дърва.

— Генчо, ела седни при нас! Събрахме достатъчно. Ще стигнат за цялата вечер! — подкани го Росето.

— Не зная дали сте минавали по зимната пътека от хижа „Седемте рилски езера“ до тук, но мога да ви уверя, че е истинско изпитание на волята и нервите. — обади се Ботка.

Преди две години ми се случи да мина по нея, при минус 15о С. Не бих го повторила. Беше такава силна виелица, че едва не ни затрупа снега… Вълците щяха да ни изядат.

— Я дайте да си говорим за по-човешки неща. — тихо и с мек глас предложи Емо. Някой чувал ли е думата „ренегат“? — Настъпилата тишина му подсказа, че е привлякъл вниманието на приятелите си. Той се покашля глухо и започна да разказва една от своите странни и интересни истории, в които истината и ярките метафори внезапно грабваха вниманието на слушателите и създаваха една неподправена атмосфера на обаяние и оживление.