«Крадец във времето»

Полицаите пристъпиха напред и Елдридж успя да хвърли поглед на апарата, който носеха. На външен вид беше като онзи у Виглин, но отгоре с бяла боя беше написано: „СОБСТВЕНОСТ НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ИЙСКИН“.

Полицаите спряха и се обърнаха към Виглин:

— Документите за екстрадиране у теб ли са?

Виглин претърси джобовете си.

— Май не са у мен. Но вие знаете, че той е крадец!

— Всички го знаят — отвърна полицаят. — Само че нямаме право да арестуваме в предконтактния сектор без документи за екстрадиране.

— Чакайте тук — каза Виглин. — Ей сега ще ги донеса.

Той погледна часовника си, промърмори нещо за някакъв интервал от половин час и натисна един от бутоните на устройството. Изчезна мигновено.

Двамата полицаи седнаха на канапето и започнаха да се пулят към репродукциите от Гоген.

Елдридж се опита да мисли, да предвижда, да планира. Невъзможно. Не беше в състояние да повярва. Отказваше да повярва. Никой не можеше да го накара да повярва.

— Представяш ли си — каза единият полицай, — такъв известен тип, а крадец.

— Гениите са смахнати — отвърна другият философски. — Помниш ли онзи танцьор, който уби момичето? Бил е гений, както писаха.

— Аха. — Първият полицай запали пура и хвърли изгорялата кибритена клечка върху малкото червено килимче.

Добре, реши Елдридж, истина е. При тези обстоятелства трябваше да повярва. Пък и не беше чак такъв абсурд. Винаги бе подозирал, че може да е гений.

Но какво се беше случило?

През 1962 година щеше да изобрети машина на времето.

Логично, след като е гений.

Ще пътува в три сектора от цивилизованото време.

Естествено, след като има на разположение машина на времето. Ако наистина има три сектора, би ги проучил.

Дори би проучил и нецивилизованите сектори.

След това, съвсем неочаквано, е станал крадец…

Не! Би могъл да приеме всичко друго, но не и това. Не беше такъв човек. Елдридж беше напълно почтен млад мъж, който нямаше нищо общо с дребните мошеничества. Като студент никога не беше преписвал на изпит. Като възрастен гражданин винаги си бе плащал данъците до последния цент.

Но нещата стигаха по-дълбоко. Елдридж не жадуваше за власт, не се стремеше да притежава вещи. Желанието му открай време беше да се установи на някое топло, лениво място в провинцията и там да се наслаждава на книгите, на музиката, на слънцето, на добрите съседи и на любовта на добра жена.