«Съдебен процес»

— Да станат всички — монотонно произнесе полицаят.

Влезе съдията, придърпа своя стол и седна.

— Всички да седнат. — Полицаят си свърши работата и престана да се интересува от това, което ставаше около него.

С бързо движение съдията взе чукчето в дясната си ръка и почука слабо по протритата маса. След това се изкашля, поправи очилата си и се зачете в лежащите пред него документи.

Огромната зала на съда беше окичена със знамена, гербове, лозунги и мисли на велики хора. Стените бяха обвити с пластмасови панели, имитиращи старинен дъб. На мястото на столове за публиката имаше три огромни телевизионни камери и няколко микрофона. Четиринадесет милиона зрители следяха процеса между Юханес Миклас Першон и Шведската държава. Предаването се излъчваше директно по девети канал — ако се вярва на рекламата, единственият канал, отговарящ на предназначението си.

Першон беше нисък набит човек, облечен с износен синтетичен костюм, очевидно конфекция, който не му отиваше. След прекараните три седмици в затвора беше небръснат и ако се съдеше по вида му, излъчваше неприятна миризма. И независимо каква точно беше истината, огромната аудитория от пръв поглед реши, че е виновен. Першон почти усещаше омразата, излъчваща се от обективите на телевизионните камери. Чувствуваше се зле и беше силно изплашен. За в бъдеще не го очакваше нищо хубаво независимо дали ще го осъдят или освободят. Вече му беше лепнато клеймо. Обувките го стягаха. Вратът му бе ожулен от яката на ризата. И го обвиняваха не в нещо друго, а в убийство: така обяви с безцветен глас съдията, докато бавно си сваляше очилата и ги прибираше в калъфа.

Съдебните заседатели се бяха втренчили в Першон. Той се мъчеше да не поглежда към тях. Накрая думата поиска защитникът и започна речта си с думите: