«Пеперудата»

Тази книга сигурно никога нямаше да се появи на бял свят, ако през юли 1967 година след земетресението, разрушило Каракас, един шестдесетгодишен мъж не бе прочел във вестниците за Албертин Саразен. Тя току-що беше починала — този малък черен диамант, излъчващ толкова блясък, смях и кураж. Беше се прочула из целия свят, след като за малко повече от година публикува три книги, две от които посветени на изживяванията й по затворите и бягствата от тях.

Мъжът се наричаше Анри Шариер и идеше отдалеч. За да бъдем по-точни, идеше от Кайен, където бе изпратен през 1933 г. — млад парижки престъпник, осъден доживот, т.е. до смърт за убийство, което не бе извършвал.

Произхождащият от френско учителско семейство Анри Шариер, роден през 1906 г. в Ардеш и назован някога от престъпните среди Пеперудата — Папийон, е венецуелец. Защото венецуелският народ предпочел да вярва на очите и на думите му, а не на криминалното му досие, и защото след тринадесет години, прекарани в бягство и непрекъснати опити да се измъкне от ада на каторгата, той предпочел да гледа в бъдещето, а не да мисли за миналото.

И така, през юли 1967-а Шариер влязъл във френската книжарница в Каракас и си купил „Гривната“. На корицата пишело „123 хиляди продадени екземпляра“. Изчел книгата и си казал: „Хубаво, но щом тази мацка е продала 123 хиляди екземпляра само благодарение на това, че се е местила от скривалище на скривалище със счупен крак, значи аз, дето имам зад гърба си тридесет години, изпълнени с авантюри, ще продам три пъти повече.“

Умозаключение само по себе си логично, но същевременно и опасно, защото след успеха на Албертин бюрата на издателите бяха затрупани с десетки безнадеждни ръкописи. Приключението, страданието, дори и най-възмутителната несправедливост невинаги правят добра книга. Нужно е още да съумееш да ги опишеш, тоест да притежаваш онзи несправедливо разпределен дар божи, благодарение на който читателят вижда, чувства, изживява всичко видяно, почувствано и изживяно от автора, като че ли е с него.