И точно тук Шариер имал голям късмет. Нито за миг той не помислил да литературствува — той, човекът на действието, на живота, горещото сърце, щедрата стихия с насмешлив поглед, с топъл и леко дрезгав средиземноморски глас, който можеш да слушаш с часове наред, защото Шариер разказва както никой на света, или с други думи — като всички велики разказвачи. И така, чудото станало — неизкушен от каквито и да било литературни амбиции (изпращам ви приключенията си, дайте ги на някой от занаята да ги опише, бяха първите му думи), той започнал да пише като че ли разказва. Човек го вижда, чувства, изживява и ако за лош късмет поискате да оставите книгата в края на някоя страница, докато ви обяснява как се запътил към клозета (важно и уважавано място на действие в каторгата), ще бъдете принудени да обърнете страницата, защото вече не той, а вие ще сте тръгнали натам.
Три дни след като прочел „Гривната“, той изписал на един дъх двете първи тетрадки — ученически тетрадки със спирала. Минало малко време, докато посъбере мнения за тази своя нова авантюра — може би по-смайваща от всички предишни, — и в началото на 1968 г. се заел с продължението. За два месеца приключил с тринадесетте тетрадки.
Както и в случая с Албертин, ръкописът му стигна до мен по пощата. Беше през септември. Три седмици по-късно Шариер дойде в Париж. Бях издал Албертин с Жан-Жак Повер. Сега Шариер на свой ред ми повери книгата си.
Писана по все още горещите следи на спомена, преписвана от многобройни, ентусиазирани, но невинаги френски ръце на машинописки, тя нямаше нужда да се пипа, образно казано. Позволих си само да поправя пунктуацията, да подменя някои твърде неясни испански изрази и да редактирам местата, където смисълът се объркваше поради инверсиите в изпъстрения с чужди думи жаргон, който авторът бе възприел в Каракас.
Що се отнася до автентичността на книгата, мога напълно да гарантирам за нея. Шариер идва на два пъти в Париж и ние дълго разговаряхме. По цели дни, а понякога и по цели нощи.
Беше ясно, че тридесет години по-късно отделни детайли са избледнели или са били изменени от паметта му. Но това са все незначителни неща. А за основното достатъчно е да погледнете труда на професор Дьовез „Кайен“ и веднага ще се уверите, че Шариер не е преувеличил в описанието на каторжническите нрави и на ужаса на каторгата. Напротив.
Комментарии к книге «Пеперудата», Анри Шаррьер
Всего 0 комментариев