Най-после се появи разсилният и съобщи, че е дошъл нашият ред. И така, обкръжен от четирима стражари и един сержант, аз пристъпих през широко зейналите врати в огромната зала. Добре се бяха погрижили за декора. Всичко — килимите, завесите на огромните прозорци, чак до мантиите на съдиите, които щяха да се занимаят с мен след няколко минути, тънеше в кървавочервени тонове.
— Господа, Съдът!
От страничната врата вдясно един след друг влязоха шестима мъже — председателят и петима съдии с церемониални шапки на глава. Председателят се спря пред стола в средата, около него от дясно на ляво се наредиха колегите му. В самата зала, където всички, включително и аз, бяхме останали прави, тегнеше пълна тишина. Съдът седна, след него и останалите.
Председателят — човек с розовобузесто строго лице, ме гледаше в очите, без да изразява каквито и да било чувства. Казваше се Бьовен. Оттук нататък щеше да ръководи процеса справедливо и с цялото си държане да покаже на всички, че той — професионалният съдия, не е твърдо убеден в искреността на свидетелите. Нямаше вина за нанесения ми удар, но послужи като инструмент на останалите.
Прокурорът се казваше Прадел. Имаше тъжната слава, че е изпратил на гилотината и на каторга повече жертви от който и да било друг и всички адвокати трепереха пред него.
Като служебен обвинител Прадел беше лишен от всичко човешко. Той олицетворяваше закона, той държеше везните и щеше да направи всичко възможно да ги наклони в своя полза. Отпуснал клепачи, прокурорът ме наблюдаваше като лешояд от цялата висота на своето положение. А това значеше, първо — от висотата на катедрата си, която го поставяше над мен, и, второ — от собствените си най-малко метър и осемдесет, които арогантно изтъкваше. Не свали червената мантия, но постави пред себе си шапката и се облегна на дланите си, големи като хилки. Златна халка показваше, че е женен, а на кутрето си носеше като пръстен излъскан гвоздей от конска подкова.
Комментарии к книге «Пеперудата», Анри Шаррьер
Всего 0 комментариев