Щях да бъда съден за убийството на един сутеньор и полицейски доносник от нашата среда в Монмартър. Нямаше никакви доказателства, но ченгетата, които получават сухо всеки път, щом открият извършителя на някое престъпление, поддържаха версията, че аз съм го направил. Поради липса на доказателства заявиха, че разполагат с „конфиденциални показания“, които не оставяли място за съмнение. Най-силният им коз се наричаше Полен и всъщност беше истинска грамофонна плоча в панталони, записана на Ке дез Орфевр 36. По едно време, тъй като твърдях, че не го познавам, председателят съвсем резонно ме запита: „Казвате, че този свидетел лъже. Добре. Но защо му е да го прави?“
— Господин председателю, откак съм арестуван, прекарвам безсънни нощи, и то не от угризения заради убийството на Ролан льо Пти — не аз съм виновният. Търся мотива, който е тласнал този свидетел да се озлоби толкова много срещу мен, че всеки път, когато обвинението започваше да губи убедителност, той изобретяваше нови уточнения, за да го подсили. И така, господин председателю, стигнах до извода, че полицаите са го заловили в сериозно престъпление и са се спазарили с него — ще си затворят очите, ако той обвини Папийон.
Тогава дори не подозирах колко близо съм бил до истината. Няколко години по-късно Полен, представен в съда като честен и неосъждан човек, беше заловен и съден за търговия с кокаин.
Господин Юбер се опита да ме защитава, но не можеше да се мери с обвинението. Единствен адвокатът Буфе в един момент успя благодарение на искреното си възмущение да затрудни прокурора. Уви, твърде за кратко. Прадел ловко спечели и тази схватка. Отгоре на всичко той непрекъснато ласкаеше заседателите и те се бяха надули от гордост, че тази важна личност се държи с тях като с равни и дори като със сътрудници.
В единадесет часа вечерта играта приключи. Защитниците ми се оказаха в шах и мат. И аз — невинният — бях осъден. Френското общество, представено от прокурора Прадел, зачеркна завинаги един двадесет и пет годишен младеж. Сметката ми бе сервирана с равния глас на председателя Бьовен. Без намаление.
— Обвиняеми, станете!
Ставам. В залата цари абсолютна тишина, не се чува даже дишане. Сърцето ми бие малко по-бързо. Някои заседатели ме наблюдават, други са навели глави — изглеждат засрамени.
Комментарии к книге «Пеперудата», Анри Шаррьер
Всего 0 комментариев