«Сърцебиене»

Заедно сме от две години и половина. Двойка, свързваща Берлин и Хамбург. Съжителство на дългите уикенди. Влюбени, които всеки ден по три пъти си говорят по телефона и вечер си изпращат от далечината целувки за лека нощ. Притежаваме всичко двойно: четка за зъби, четка за коса, ножичка за нокти, пинсета, нощен крем, дневен крем. Във всеки град по едно. Само агнешката кожа и малката възглавничка влача напред-назад. Всеки трябва да притежава в живота си някои единични неща. Питам се как ли спи Филип през седмицата, когато няма на кого да отнеме нещо.

Отново примлясква в съня си.

Ах, мечока ми Бюлов, той.

Почнах да го наричам така, само за да го дразня. Отначало ми се удаваше, тъй като благородникът не можеше да приеме, че името му може да се използва за посмешище. Постепенно обаче нещата се промениха. Когато дълго време се ядосваш на нещо, накрая става така, че свикваш с него. За да онагледя теорията, ще дам пример с чистачките на колата си, които три месеца подред скърцаха със силен металически звук, когато изпълняваха задълженията си. А там, където живея аз, в Хамбург, чистачките имат много работа. Скръц, скръц… Скръц, скръц… Подлудявах.

Никой не откри причината. Един ден без никаква причина, без да са били на ремонт, те започнаха да чистят съвсем безшумно. И какво всъщност се случи? Едва понасях тази потискаща тишина.

Впрочем, ще вметна също като убедително доказателство за тезата си и случая с двете момичета «Свидетели на Йехова», които и до днес ми липсват. В продължение на година всеки вторник вечерта те заставаха пред вратата ми и искаха да разказват нещо си за рая и че там вече съвсем нямало много свободни места. Идваха всеки вторник към 19,30 ч. И аз все ги отпращах. От шест месеца насам ги няма и съм се замислила дали да не пусна обява в «Дер вахтурм», списанието на «Свидетели на Йехова», че ги търся. Да, сигурна съм, по същия начин омразният прякор на моя Филип един ден ще му липсва. Но най-вероятно това, дето си го мисля, е твърде наивно.