«Сърцебиене»

От принципни съображения аз не правя подаръци. Преди време имах приятелки, които сами майсторяха празнични предколедни календари за мъжете си. Двайсет и четири малки чувалчета с двайсет и четири малки нещица вътре в тях. Ууу, това унизява! Днес вече нямам приятелки.

Не правя подаръци, не готвя и не се извинявам. Жените се страхуват от мен. Защото бих могла да имам мъжете им, стига само да поискам. Могат спокойно да си се суркат в домашните си пухени чехли, да гледат по телевизията «Хайде на бас», едновременно поглъщайки много лучен чипс. Не ми трябва нито един от мъжете им.

Имам лош характер и хубава фигура… Минава пет и половина… Събота сутрин е… Беше само сън… Само един сън…

Понякога, когато се събудя както сега, благодарение на току-що отишлия си сън се усещам по-силна. Не мога да си спомня нищо конкретно, но остава чувството от нещо хубаво. Как да го кажа по-разбрано? Отварям очи и знам съвсем точно коя съм. Но също така знам и коя бих могла да бъда.

Имам добър характер и лоша фигура. Кълна се във всичко свято, което имам — четката ми за лице «Шисейдо», баба ми Амели Чупик и двойното CD на Уитни Хюстьн — ще се променя. Да, непременно ще се променя. Днес, ако си с добър характер, се оправяш в живота също толкова зле, колкото и ако си със свръхдебели бедра. Всичко е въпрос на дисциплина.

Навън постепенно се развиделява. Обичам лятно време да се събуждам заедно с деня. Това е най-прекрасното време за покълнване на мечтите. Няколко двойки ранни птички влизат в диалог, скринът пред леглото бавно се вмества във формите си, чаршафите отново стават цветни. Розови и светлосиви, с цветчета по ръба.

В кратките мигове между нощта и деня понякога имам чувството, че мога да започна живота си отначало. Бих могла да стана безшумно, да напусна безшумно досегашното си съществуване и безшумно да вляза в някое друго.

Има само две други ситуации, в които се чувствам така безтегловна и се опитвам да започна нещо съвсем ново. Когато в «Закуска в Тифани» Одри Хепбърн седи до прозореца и пее «Лунна река»:

«There’s such a lot of world to see»,

копнежът застава точно пред лицето ми. Да стоиш в Ню Йорк с китара в ръка до някой прозорец, съвсем слабичка, и да не се кахъриш заради оплакванията на съседите: «Мис Гоулайтли!» Да обичаш котката и неподходящ мъж и въпреки това да можеш да пееш. Да, това е.