«Град от кости»

Когато на старата дама й бе дошъл друг акъл относно умирането, вече беше станало твърде късно. Пръстите й бяха дълбали в боята и мазилката на стената, докато всичките й нокти се бяха изпотрошили. После беше опитала да си изхлузи врата с отчаян опит да пъхне пръсти под клупа. Счупила си беше четири пръста на краката от блъскане по стените. Такава невероятна жажда за живот караше Хари Бош да се чуди какво се е случило преди това. Къде се беше дянала тази воля и защо я беше изоставила чак след нахлузването на въжето около врата и изритването на стола изпод краката й?

Това не бяха въпроси, които щяха да фигурират в доклада му по случая. Тъкмо те не му излизаха от главата, докато седеше в колата си пред старческия дом „Прекрасна възраст“ на булевард Сънсет, източно от магистралата за Холивуд. Беше 4,20 следобед в първия ден на новата година. На Бош се беше паднало дежурството на повикване.

Половината от дежурството беше минало: две самоубийства — с огнестрелно оръжие и обесването. И двете жертви — жени. И в двата случая имаше доказателства за изпадане в депресия и отчаяние. Изолация. Новогодишният ден винаги е предпочитан от самоубийците. Докато повечето хора го посрещат с надежда и усещане за обновление, за някои това е добър ден за умиране. Част от вторите — също като старата дама — не осъзнаваха грешката си преди да е станало прекалено късно.

Бош се загледа в носилката на колела с жертвата, покрита със зелено одеяло, докато я качваха в синята кола на съдебна медицина. Видя, че вътре има още една носилка; знаеше, че е от първото самоубийство — тридесет и четири годишна актриса, която се беше застреляла в колата си, паркирана на панорамна височина на Мълхоланд Драйв. Бош и екипът бяха минали от единия случай направо на другия.

Зарадва се на иззвъняването на мобилния телефон, което го откъсна от темата за смъртта. Беше Манкиевич, дежурният сержант в холивудското управление на лосанжелиската полиция.

— Приключи ли?

— Тъкмо ще се омитам.

— Нещо ново?

— Самоубийство от типа „промених си нагласата“. При теб?

— Има. И мисля, че не е за разгласяване. Денят сигурно е постен за медиите — звънят повече репортери да питат какво ново, отколкото разтревожени граждани. Сърби ги повече за първия случай, актрисата на Мълхоланд. Нали знаеш, история тип „умирането на холивудската мечта“. А сигурно биха се нахвърлили и на най-новото.

— И какво е то?