— Трябва да се чувстваш глупаво просто за да се почувстваш по-добре. — Тя посочи леглото.
Той легна, положи глава на оправената възглавница, дръпна чаршафа над гърдите си и скръсти ръце върху тях.
— Така добре ли е?
— Да. Чудесно.
Тя изгаси лампата, мушна се в своята половина на леглото, хвана ръката му и се изпъна до него.
— Уморен ли си? Спи ли ти се?
— Доста.
— Добре тогава. Сега сериозно. Не казвай нищо. Просто мисли. Знаеш какво.
— Да, зная.
— Сега затвори очи. Така. Добре.
Тя също затвори очи. Двамата лежаха, хванати за ръце, и в стаята не се чуваше никакъв звук с изключение на дишането им.
— Поеми дъх — прошепна тя.
Той пое дъх.
— Сега издишай.
Той издиша.
Тя направи същото.
— Така. Започвай. Пожелай — прошепна тя.
Изтече половин минута.
— Пожелаваш ли? — тихо попита тя.
— Пожелавам — също така тихо отговори той.
— Добре — прошепна тя и след малко добави: — Лека нощ.
Може би минута по-късно той едва чуто промълви в тъмната стая:
— Сбогом.
Събуди се без никаква причина, освен че сънуваше, че земята сякаш сви рамене, или на двадесет хиляди километра оттук е станало земетресение, което никой не е усетил, или че е имало второ Благовещение, но всички са били глухи. А може би просто луната бе влязла в стаята и бе променила формата й, лицата и телата им и сега всичко бе спряло толкова внезапно, че неочакваната тишина го накара да отвори широко очи. В същия миг разбра, че пътищата са сухи и не е валял дъжд. Може би само малко сълзи.
И докато лежеше, разбра, че по някакъв начин желанието му е било изпълнено.
Разбира се, знанието не дойде внезапно. Той го усещаше и го позна по необичайната нова топлота в стаята, някъде наблизо, идваща от любимата жена, лежаща до него.
Нейното равномерно и спокойно дишане му каза повече. Заклинанието беше дошло, беше се произнесло и се бе превърнало в истина, докато тя спеше. Сега кръвта й ликуваше, въпреки че не бе будна, за да го разбере. Знаеше единствено сънят й и с всеки неин дъх тихо възкликваше.
Той се надигна на лакът, без да посмее да се довери на предчувствието си.
Наведе се да погледне лицето й. Беше по-прекрасно от всякога.
Да, знакът беше там. Абсолютната увереност беше там. Спокойствието беше там. Спящите устни се усмихваха. Ако очите й се отвореха, от тях щеше да струи светлина.
Комментарии к книге «Трансплантация на сърце», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев