«Праскови»

Меденият месец беше в разгара си. Жилището — украсено с нов яркочервен килим, завеси с фестони и шест глинени халби с метални капаци, наредени в столовата на полица над дървената облицовка. Младите все още се намираха на седмото небе. Те никога не бяха виждали как „игликата жълтее в тревата край ручея“. Но ако в този период пред погледа им попаднеше такава гледка, сигурно биха видели в нея… е, всичко онова, което поетът очаква да се види освен самата иглика.

Младоженката седеше в люлеещия се стол, опряла нозе на земното кълбо. Беше обвита в розови мечти и в кимоно със същия цвят. Тя се питаше какво ли говорят хората в Гренландия, Тасмания и Белуджистан за брака й с Кид Макгари. Впрочем, това нямаше особено значение. От Лондон до Южния кръст не би се намерил боксьор от полусредна категория, способен да издържи четири часа — не, четири рунда — срещу Кид Макгари. А ето че той й принадлежи вече три седмици; и е достатъчно да го докосне само с кутрето си, за да постигне това, което не се удава на юмруците на най-добрите шампиони.

Когато любим самите ние, думата „любов“ е синоним на себеотрицание и саможертва. Когато иде реч за съседите зад стената, тогава същата дума означава самомнение и нахалство.

Булката кръстоса пантофки и се загледа замислено в палавите купидони, изписани на тавана.

— Скъпи — каза тя с вид на Клеопатра, която изказва желание пред Антоний Рим да й бъде доставен у дома в луксозна опаковка, — скъпи, мисля, че мога да изям една праскова.

Кид Макгари стана и си тури шапката и палтото. Беше сериозен, строен, сантиментален и чевръст младеж.

— Добре — каза той така спокойно, сякаш подписваше условията за мач с шампиона на Англия. — Ей сега ще ти донеса.

— И не се бави — заръча булката. — Иначе ще ми стане скучно без моя непослушко. И гледай да е хубава, добре узряла.

След като се сбогуваха десет пъти, както подобава само при заминаване в далечна чужбина, Кид се озова на улицата.

Тук той се позамисли, и не без основание, защото беше ранна пролет и почти нямаше изгледи по тези студени улици и магазини да се намери този желан и сочен дар на златното лято.

Той се спря на ъгъла пред италианското магазинче за плодове и хвърли презрителен поглед на изложените портокали, увити в тънка хартия, излъсканите червени ябълки и унилите, зажаднели за слънце банани.

— Нямате ли праскови? — попита той съотечественика на Данте, най-влюбения от всички влюбени.