«Нещото от устата на стария моряк»

Виктор Л. Роземунд е започнал да пише на 30-годишна възраст, ходейки на курсове в Щатския университет на Сан Диего. До издаването на този разказ той е написал повече от един милион думи, включително шестдесет разказа и три романа, всеки с по минимум четири чернови. С изключение на едно „почетно споменаване“ в конкурса на списанието Twilight Zone, това е първата му поява пред очите на читателя. По въпроса за писането, той казва на начинаещите писатели: „Пиши, пиши, продължавай да пишеш и за нищо на света не се предавай. Не се разочаровай. Обичай писането или го захвърли.“ Тези от нас, старите писатели, които все още си спомнят собственото си чиракуване, макар то да е било преди доста време, могат само да се съгласят с това…

Смятам, че ще признаете „Нещото от устата на стария моряк“ за почти маниакално по интензивност, една емоция, която няма да можете да забравите скоро, както не мога да я забравя аз.

Саа’д Джеферсън Кунте, притиснал гръб до грубата мазилка, проклина бога и дявола заради глупостта си. Нещото от устата на стария моряк го е притиснало между четириметровата тухлена стена и тая шибана къща. Единственият изход е входът.

Черно, квадратно, грубо като скала, лицето на Саа’д изглежда спокойно. Но отвътре всичко е пропито от страх. Той се опитва да задържи дишането си, докато преброи виещите все по-наблизо сирени. Една. Две. Три. Очите му проблясват студено под мигащите светлини, представя си шокираните лица на фуражките, когато намерят останалите след него трупове. Усмивка пропуква подобното на лава лице на Саа’д, изтривайки мисълта за собствената му наближаваща смърт.

Десет дрисльовци по-малко. Отнесени като от вихъра в близкия магазин за напитки.

Усмивката се разширява в процеп, в гаднярско озъбено хилене. Курвенските ченгета ще се видят в чудо. „Туй не си поплюва“ — прошепва той жестоко на равнодушната нощ.

Масивният, ръбест Колт е здрава, солидна маса в ръката на Саа’д. Тежкият.45 още е горещ от убиване.