«Упоритостта на желанието»

И сега, както някога, в чакалнята на Пенипакър миришеше на линолеум. Това бе унил дъх на чисто, който сякаш се излъчваше от шахматния под на квадрати с редуваща се наситеност. Когато Клайд бе момче, този двуцветен мотив пораждаше у него странното изнервящо усещане за кръстосване на нещата и ето че сега пак бе като разчертан на квадратчета от чувството за двойствено „аз“: настоящата му същност се спускаше от Масачузетс да се срещне с безрадостната му младост от Пенсилвания, която се простираше нагоре през разстоянието на годините. Увеличената, допълнително оцветена снимка на някакво езеро от канадската пустош все така покриваше една цяла стена, а столовете и пейките, имитация на орехово дърво, пак му напомниха смътно за квакерския бит. Единствената нова вещ, поставена върху оранжева масичка, бе елегантен черен часовник във форма на спидометър; показваше в арабски цифри сегашния час, 1:28, и незабележимо пренавиваше в своя механизъм двете безкрайности — на миналото и бъдещето. Клайд бе подранил. В чакалнята нямаше никой. Седна на един стол срещу часовника. Вече беше 1:29 и докато гледаше цифрите, те пак се плъзнаха: още една капка в преливащата празнота. Озърна се да намери утеха в циферблат с милостиви, плавно местещи се стрелки. На пода бе поставен огромен едновремешен часовник с неподвижно махало, който подхождаше на останалите вещи — имитация на старинна мебел. Отгърна едно списание и пред погледа му попадна изречението: „Науката доказва, че клетките на здравото човешко тяло се възобновяват изцяло за седем години.“

Отвори се горното крило на холандската врата в другия край на чакалнята и застанала в квадратната рамка, секретарката на Пенипакър обърна към него сияйния диск на лицето си.

— Вие ли сте мистър Бен? — попита напевно тя. — Доктор Пенипакър всеки момент ще се върне от обяд.

Тя изчезна в лабиринта от стаички, където Пенипакър, специалист по очи, уши, нос и гърло, бе подредил чудноватите си инструменти. През еркерния прозорец се виждаше Гранд Авеню, където се лееше забързан поток от коли и хора, сега по-пъстроцветен, отколкото в спомените на Клайд. Из тротоара, по две, по три, се шляеха момичета, разголили гърбове, досущ като ония, които той познаваше навремето — може би само по имена се различаваха. Тия неколкогодишни букети на малките градчета бяха клюмнали печално под бремето на натежалия си цвят. В насрещната посока се нижеха тумби от другия пол и размахваха бейзболни ръкавици.