«На Задушница»

Мария ИлиеваНа Задушница Ниско небето е висналоизмокрено,                черно                        преметнатовърху острия хълбок отсреща.Докосвам медали.Тенекийки ръждясали,трикольори.Манерки изпразнениот стария куфар на дядо.Грехът е гнездото на паяци,домуват от „Многая лета“…Пипам на баба дантелите,на татко овехтялата същност,на мама плесниците в кухнята…Отговор няма!Тихо е.Сякаш спокойно.Дори — много спокойно.Като пийнал кръчмарине доволен и сит,прозорецътсред всичките сгради…Някъде кукумявка изкряска.Мъртвите на могат да плачат.Кафявата кръв по земята(на всички от фронта)е станала гнилаи днестатул е родила.Татулът е билка от злоба,Чувах, че съседката слага,да не снасят кокошки…Земята…онова Българско знаменакраят —                        в червено        от кръвЗнамето…Под което много герои…и моят си дядо(някой си, някакъв, никакъв …)месото от фронтапо което черните врани        и сови                мръсницикълвяха със човки                червени и сини.Разпиляха на дядо ми костите.Избърсвам със длании мия със сълзисандъка на дядо.В който няколко ризиедна Библия малкаи много медалиговорят за моята същност.И не само за нея …        Защото, когатосе движа в трамваяи виждам дървета        достатъчно старимолитва не чувами разказ и мъка.Трамваят е пълен,със всяка седалка.Понякога чувам …(не знам в съня ми),фелддебелът вика,гласът му е бликащ— извор размътенпонесъл телатана удавени мишки.— „Родината нека,        да бъде над всичко…“И усещам земята…Земята!Земята топла от кръв,как върху нея житатаизбуяват        от пот,                        кръв,                и сълзи на войник.И усещам, че мирисвсе още …на страхчовешки страхкисел вкус на пушек от барути кисел вкусна зеленясал хляб.За мъртвите,какво си ти, Родино?Под падналите знаменагодините са черна броеницасълзите… мъжките сълзиса пръснати медали по земята.Животът се изнизва и отлитаобидена и черна птица.Гърдите ме боляти няма въздух,но въздух нямаи там        в черните поля на Дойран,където газови гранатиса пълнили гърдите жълти храчкиизплюти в кръв                в черна кръв                                във черния окоп.Усърдно враните кълват…и чувам човките им по лицетокълват…!Жълти човки,раздират Българското знамеи го ядаткато стара мърша.Оковани сме от пъпната си връв,оковани във вериги — заточение.Отгоре мрак.Нощта потропва със ботушиподобно пийнал капитанс калашник в ръката.И паднал със изцъклени очинагоре, в звездното небе се взираш,където празното небенебе …Разбираш ли?!Небе!