«Чичо Джим и чичо Били»

Те бяха съдружници. С титлата чичовци бяха удостоени от Кедровия стан вероятно в знак на почит към улегналото им в известен смисъл добродушие, съвсем различно от спазмадичните буйни настроения на другите членове на стана, и може би към онова, което за младежките възприятия на другите се виждаше като напреднали години, които сигурно бяха не по-малко от четиридесет. Двамата бяха създали навици дори и в прахосничеството си, редовно всяка вечер губеха един на друг неизчислими и неизплатими суми на карти, всяка събота не пропускаха да прегледат за повреди улеите си за промиване на злато, но никога не ги поправяха. Дори бяха заприличали един на друг, както става със стари съпрузи или по-скоро както в семейните съжителства, така и у тях се проявяваше господството на по-силния характер, макар в техния случай май женственият чичо Били — възторжен, надарен с въображение и словоохотлив — да беше този, който командуваше мъжествения, разсъдлив и практичен чичо Джим. Те живееха в стана от основаването му в 1849 година и сякаш нямаше причина да не останат там до неизбежното му прерастване в миньорско градче. По-младите можеше да го напуснат поради неспокойни стремежи или жажда за промяна и разнообразие; чичо Джим и чичо Били не страдаха от такива дребнави желания. И въпреки всичко един ден Кедровия стан с изненада узна, че чичо Били щял да замине.

Дъждът ръмеше върху настлания с дървесна кора покрив на хижата с приглушено трополене като някакъв шум, долитащ през сън. Югозападният пасат бе топъл дори и на тази височина, което се усещаше през отворената врата, макар че в кирпиченото огнище мъждееше огън от борови кори и палеше ответни пламъчета по свежо лъснатите съдове на грубата полица, които чичо Джим бе почистил същата сутрин с обичайното си сериозно прилежание. Най-хубавите им дрехи, които ставаха и на двамата и които те носеха по ред в тържествени случаи, висяха на стени, покрити с грубо корабно платно вместо летви и мазилка и разнообразени с картинки от илюстровани списания и петна от влага. Две легла, подобни на моряшки койки — едно горно и едно долно, — заемаха стената към стряхата в това единствено помещение, а на дюшеците от грубо зебло, напълнени със сух мъх, бяха грижливо подредени съответните им одеяла и възглавници. Това бяха единствените предмети, които не се използуваха общо и частното притежание на които се зачиташе.