«На Задушница»

Мария Илиева На Задушница

Ниско небето е виснало измокрено,                 черно                         преметнато върху острия хълбок отсреща. Докосвам медали. Тенекийки ръждясали, трикольори. Манерки изпразнени от стария куфар на дядо. Грехът е гнездото на паяци, домуват от „Многая лета“… Пипам на баба дантелите, на татко овехтялата същност, на мама плесниците в кухнята… Отговор няма! Тихо е. Сякаш спокойно. Дори — много спокойно. Като пийнал кръчмарин е доволен и сит, прозорецът сред всичките сгради… Някъде кукумявка изкряска. Мъртвите на могат да плачат. Кафявата кръв по земята (на всички от фронта) е станала гнила и днес татул е родила. Татулът е билка от злоба, Чувах, че съседката слага, да не снасят кокошки… Земята… онова Българско знаме накраят —                         в червено         от кръв Знамето… Под което много герои… и моят си дядо (някой си, някакъв, никакъв …) месото от фронта по което черните врани         и сови                 мръсници кълвяха със човки                 червени и сини. Разпиляха на дядо ми костите. Избърсвам със длани и мия със сълзи сандъка на дядо. В който няколко ризи една Библия малка и много медали говорят за моята същност. И не само за нея …         Защото, когато се движа в трамвая и виждам дървета         достатъчно стари молитва не чувам и разказ и мъка. Трамваят е пълен, със всяка седалка. Понякога чувам … (не знам в съня ми), фелддебелът вика, гласът му е бликащ — извор размътен понесъл телата на удавени мишки. — „Родината нека,         да бъде над всичко…“ И усещам земята… Земята! Земята топла от кръв, как върху нея житата избуяват         от пот,                         кръв,                 и сълзи на войник. И усещам, че мирис все още … на страх човешки страх кисел вкус на пушек от барут и кисел вкус на зеленясал хляб. За мъртвите, какво си ти, Родино? Под падналите знамена годините са черна броеница сълзите… мъжките сълзи са пръснати медали по земята. Животът се изнизва и отлита обидена и черна птица. Гърдите ме болят и няма въздух, но въздух няма и там         в черните поля на Дойран, където газови гранати са пълнили гърдите жълти храчки изплюти в кръв                 в черна кръв                                 във черния окоп. Усърдно враните кълват… и чувам човките им по лицето кълват…! Жълти човки, раздират Българското знаме и го ядат като стара мърша. Оковани сме от пъпната си връв, оковани във вериги — заточение. Отгоре мрак. Нощта потропва със ботуши подобно пийнал капитан с калашник в ръката. И паднал със изцъклени очи нагоре, в звездното небе се взираш, където празното небе небе … Разбираш ли?! Небе! Като мастилница е мътно. А в мене малкото дете все още стиска вързано хвърчило и тича по зелените поляни защо ли?! Татко, питам те — Защо? Мамо …, бях ли твоето зайче … на дядо куфарът мълчи и сребърните му медали са мокри … Моите очи докосват се до нещо свято. Екот на картечница кънти в сърцата ни от упор! Искам да го чуеш: та         та                 та                         та тря-я-яс шрапнел, право в стената от въпроси. Има ли въпроси? Чу ли, канонадата на цяло време взело вещицата зла, дядо ми,                 и много други. Трамваят ми е подарил билет продупчен, скъсан от кондуктор. Ще стана утре точно в 6 на малкия закуска ще направя. И кухнята облечена в слип ще ме разглежда                 похотливо — жадно. … Обичам да повръщам сутрин. Защото стария букет от изсушени хризантеми и латерни пред шапките с цвят на сняг (големи, някак си помпозни) със дами с привкус на виенски валс го няма моя век… … го няма. Бих искала да пия вино много вино… да бъда с рокля                 бяла като сватба изкъпана и чиста грешна! С грешни пръсти да посмея сандъчето на дядо, с медалите да погреба … И после да се кая.

Информация за текста

© 2007 Мария Илиева

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-01-02 00:20:00

Реклама на сайте