«Рейчъл»

Всяка вечер тя слизаше в мрака на малката тясна уличка и се появяваше на ярко осветения булевард като внезапно привидение на изплашено дете, озовало се далече от дома. Знаех, че никога не идва преди осем и все пак имаше вечери, когато пристигах запъхтян на ъгъла цели два часа по-рано и чаках до големия пожарен кран, боядисан в зелено и червено. Откакто я познавах, закъсня само два-три пъти, и то не повече от десетина минути.

Рейчъл докрая не ми откри къде живее. Не даваше да я изпращам. При крана, там където започваше малката уличка, имаше врата — през нея Рейчъл излизаше в осем и зад нея се скриваше в десет. Когато се молех да я изпратя, винаги отказваше — баща й не позволявал да дружи с момчета — и ме убеждаваше, че ако той ни види заедно, щял най-безмилостно да я набие или да я изгони от къщи. Затова спазвах обещанието си и никога не я придружавах по-навътре от началото на тясната уличка.

— Ще идвам всяка вечер, Франк — казваше тя и бързо добавяше: — докато искаш. Ти само не забравяй обещанието, никога не се опитвай да научиш къде живея, не ме изпращай до дома!

И аз обещавах всеки път.

— Един ден може би ще дойдеш — прошепваше тя, докосвайки ръката ми, — но не сега! Не минавай оттатък крана, докато не ти кажа, че може.

Рейчъл говореше тъй всяка вечер, сякаш искаше да ми внуши, че в мрачината на уличката се крие опасност. Там нямаше нищо страшно: знаех това, защото живеехме зад ъгъла и както всички, познавах квартала добре. Дори през деня често минавах по нея, тъй като скъсяваше разстоянието до нашия заден вход — особено, когато закъснеех за обед. Но след мръкване уличката принадлежеше на Рейчъл и аз не минавах от там — боях се да не я срещна или да не разбера нещо повече за нея. Още от самото начало обещах да не я следя, нито пък да се мъча да узная цялото й име. Обещанието си удържах докрай.