«Две раси»

Какъв безотраден, мокър ден легна неочаквано над Лазурния бряг! Припълзял сякаш из мъгливите предели на Нормандия, из калните предградия на Париж. Неприличен ден за сините влакове с трите златни букви P. L. M., за зелените палми и цъфтящите брегове на Приморските Алпи.

Отзарана слънцето лееше водопади сребро над Кралските градини и тихите улици на Ница, морето и небето взаимно се усмихваха като сини детски очи, а „Променад-де-з-Англе“ трептеше от белите дамски фигури и пъстри чадъри.

Сега — равно и безнадеждно вали. Кръгозорът се е стеснил и от Антиб до Вильфранш висне като похлупак едно беззрачно небе от сгъстена влага.

Вдигнал яката на пардесюто си, излизам от малката гара на Кан и сам недоумявам: каква прищявка на съдбата те изхвърли насам, любезни?… Кан — аристократичната красавица на Ривиерата, зимният курорт на принцове и милиардери, любимото убежище на Мопасана и на безгрижните в тоя свят, едничкото селище може би, дето липсват спасителните надписи: „Ресторан с определена цена — 1 фр. и 50 сантима“… По̀врага!… Не сме ли всички от едно тесто — и ония, които отиват сега в черни облекла към английските хотели, и ти, който слизаш от третокласния вагон на междуградския влак?… Хайде! Ти имаш право на няколко часа тук, дето другите пилеят месеци и години!

Дъждът плющи по асфалтираната улица. Воден прах мрежи тежките здания, в прозорците на които пъстреят вече дискретните абажури на запалени лампи. На малкия кръстопът стражарят, измокрен в своята пелеринка, направлява беззвучния низ луксозни коли „Пакар“, „Хиспано“, „Ролс-Ройс“, блеснали вътре с цветя, кожи и скъпоценна женска плът. Няма товарни коли, които гърмолят, няма забързали пешеходци; само един трамвай, жалък сред широките тихи улици на това царско градче. Няма кресливи афиши и улични продавачи; само кратки английски надписи и тук-там през кристалните порти заглушен ритъм на чарлстон и шими.

Вечерта пада неусетно, бърза и гъста. Малкият кей е безлюден. Десетина лодки с платна, няколко моторни, една яхта леко проскърцват до стените. Надлъж, по цялата еспланада, редицата чинари протягат жилести ръце, а палмите, събрани в китки, полюшват увиснали глави. Пейките са празни, кьошкът за музиката — затворен. Далеко, към Сен Рафаел, един маяк немощно премига. Невидимо, но съвсем близко, морето се блъска разярено о каменния бряг, ограден с парапет.

Наистина, каква абсурдна вечер над гнездото на безгрижните в тоя свят!…