«Вратите»

Улиците бяха пусти, пусти и червени. Стъпките ми оставаха по тях, като следите на отшелник, отрекъл се от света в последните му дни. Дори и въздуха беше наситен с едно чувство за… безвремие. Минах покрай поредния ъгъл, харесах си къща, извървях късата жълтеникава алея и пристъпих към вратата. Театрално почуках, а вратата зейна отворена, досега не бях намерил затворена. Влязох и разгледах антрето. Отпечатъците от ботушите ми бледо се виждаха под утрешните лъчи.

Полуразпаднали се шкафове и останките на старинен стенен часовник. Разбутах с крак изпочупените дървесини и с усмивка на лицето извадих измежду тях потъмнял сребърен писец. Беше гравиран. С любов от Ева. Усмивката се свали от лицето ми. Набързо огледах и другите стаи, но бързо загубих интерес, мирисът на смърт отпъждаше дори и такива като мене. Вдигнах оръфаният сак, в който събирах съкровищата си и поставих вътре писеца, погледът ми попадна върху накъсаните ми ръкавици. Беше време за нови дрехи… както и ботуши. Измъчено пристъпих навън и огледах къщата за сбогом, вятъра продължаваше да вее с пълна сила, стигащ до костите, снега почти бе изчезнал, но вятъра, вятъра не прощаваше никому. Стъпка след стъпка, бавно закрачих надолу по Търновска улица, надолу към купчината съборетини, които наричах дом. Денят бе свършил за мене.