«Поезия и действителност»

Поезията не е отражение на действителността, по-скоро е нейно допълнение или освобождение от нея, но във всеки случай истина е, че тя е свързана и трябва да бъде свързана с действителността. Българската поезия след Пенчо Славейков през „символистическия си период“ беше откъсната не само от българската действителност, но изобщо от действителността.

Обект на поета беше абсолютното — онова, що не е ограничено ни във време, ни в пространство. Тленното и нетрайното се отричаха. И ако се приемаха, приемаха толкова, доколкото чрез тях може да се загатне за нетленното и вечното. Всъщност пак се отричаха: „даденото“ биваше изпразнено от своето собствено земно съдържание, за да стане само форма — „чиста форма“ — символ. Пълно пренебрежение към действителността в смисъл не на отрицание — защото всяка поезия в края на краищата отрича действителността, — но в смисъл на отказ от нея: ето същността на всеки символизъм.

С риск може би съвсем да се отклоня, ще разкажа един свой разговор преди две години с един от големите ни поети — „символисти“. Исках мнението му за едно стихотворение. "Добро е, каза, само че да изхвърлиш думата „трамвай“. Да се изхвърли не позволяваше самото стихотворение, неговата тема; пък и аз не разбирах защо да се изхвърли. Попитах го. „Ето защо — ми обясни той, — «трамвай» е много катадневна дума. И освен това, знаеш ли, може след 50–100 години да изчезне съвсем трамваят и тогава стихотворението ще изгуби смисъл.“ (Това са почти буквално думите му — аз ги помня добре.) Отговорих му, че не мисля още да напечатам стихотворението, камо ли да се грижа за неговото съществуване след сто години. И после: "Защо тогава се употребява в поезията думата „колесница“? Колесници вече има само в музеите, а трамваи има и ще има най-малко още 50 години. И от вашите разсъждения, казах, излиза, че поне за сега, докато съществува трамвай, има по-голям смисъл да се сложи в стих „трамвай“, отколкото „колесница“. „Бъркаш. «Колесница» е поетична дума, а «трамвай» — не“, беше му отговорът.