«През нощта»

Вечерята свърши. Глебов спокойно облиза паницата си, грижливо смете трохите от масата в лявата си длан, приближи я до устата си и, внимателно ги обра с език. Без да преглъща, усещаше как слюнката в устата му обилно и жадно покрива миниатюрното залъче хляб. Той не би могъл да каже дали му е вкусно. Вкусът е нещо друго, прекалено бледо в сравнение с това страстно до самозабрава усещане, което дава храната. Не бързаше да преглъща — хлябът сам се топеше, топеше се бързо.

Хлътналите, искрящи очи на Багрецов непрекъснато го гледаха в устата — никой нямаше толкова силна воля, че да свали поглед от храната, която изчезваше в устата на някой друг. Глебов преглътна и Багрецов веднага премести очи към хоризонта — към голямата оранжева луна, изпълзяваща на небосклона.

— Време е — рече Багрецов. Двамата мълчаливо тръгнаха по пътечката към скалата и се изкачиха на една издатина, която опасваше хълма — макар слънцето да беше залязло съвсем наскоро, камъните, които през деня пареха краката през подметките на гумените галоши, сега бяха студени. Глебов си закопча ватенката. Ходенето не можеше да го стопли.

— Още много ли има? — шепнешком попита той.

— Много — тихо отвърна Багрецов.

Седнаха да си починат. Нямаше за какво да си говорят, нито пък за какво да мислят — всичко беше просто и ясно. На площадката в края на издатината имаше купища разхвърлени камъни, скубан, изсъхнал мъх.

— И сам щях да се справя — подсмихна се Багрецов, — но с компания е по-весело. Пък и нали си стар приятел…

Бяха го докарали с един параход миналата година.

Багрецов спря:

— Трябва да легнем, ще ни видят.

Легнаха и започнаха да отместват камъните. Големи — такива, че да не се справят с тях двамина — нямаше, тъй като хората, които ги бяха нахвърляли тук сутринта, не бяха по-силни от Глебов.

Багрецов тихо изруга. Беше си одраскал пръста, потече му кръв. Той посипа раната с пясък, издърпа парче вата от памуклийката си, натисна с нея — кръвта не спираше.

— Съсирването е слабо — равнодушно рече Глебов.

— Ти да не си лекар? — попита го Багрецов, докато си изсмукваше кръвта.

Глебов мълчеше. Времето, когато беше лекар, му се струваше страшно далечно. А и изобщо било ли е някога? Прекалено често онзи свят, отвъд планините и моретата, му се струваше като някакъв сън, като измислица. Реални бяха минутата, часът, денят от ставането до отбоя — за след това не мислеше, нямаше сили да мисли. Както и всички останали.