«Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс»

Истинското ми име е толкова известно в архивите и регистрите на Нюгейт1 и Оулд Бейли2, където още има някои важни неразрешени въпроси, отнасящи се до моето поведение, че не може да се очаква да назова името си или да дам сведения за семейството си в този разказ.

Може би след моята смърт истинското ми име да стане известно, но засега няма да бъде уместно да го разкривам дори ако се дадеше обща амнистия без изключение за всички лица и престъпления.

Достатъчно е да ви кажа, че така както бих позната под името Мол Фландърс на някои от моите най-лоши приятели, които не са вече в състояние да ми причинят зло (тъй като напуснаха този свят с помощта на стълбата и въжето, както и аз често мислех, че ще свърша), така и вие ще ми позволите да се наричам с това име, докато се осмеля да призная коя бях и коя съм. Чувала съм, че в една от съседните страни — не зная дали във Франция, или някъде другаде — съществувал кралски указ, според който, когато някой престъпник бъде осъден на смърт или бъде изпратен в галерите3 или на заточение, правителството поемало грижата за децата му, тъй като, загубвайки родителите си, те обикновено остават без средства. Такива деца се настанявали в особен приют, наречен „Дом на сираците“, където ги отглеждали, обличали, хранели и им давали образование.

Когато питомците поотраснели, от приюта ги пращали да учат занаят или пък да постъпят като прислужници, за да могат по този начин да се препитават сами с честен труд.

Ако съществуваше такъв обичай в нашата страна, аз също нямаше да имам такава съдба — на бедно изоставено момиче, без приятели, без дрехи, без помощ отникъде и никого; поради това аз бях изложена не само на големи страдания още преди да мога да разбера положението си и да съм в състояние да го променя, но и бях принудена да водя живот, позорен сам по себе си, който естествено водеше към бързо погубваме на душата и тялото.