«Песните на далечната земя»

На Тамара, Шерийн, Валери и Хектор с обич и признателност

Никъде в безкрайното пространство или в безбройните светове не ще се намерят хора да споделят нашата самота. Може да съществува разум; може да има сила; отнякъде гигантски телескопи може да се взират през безкрая в реещия се облак на нашата мъглявина, а притежателите им напразно да търсят, и те — с нашия копнеж. Може би. Но ние намерихме своя отговор за произхода на живота и принципите на еволюцията. За човека другаде, и отвъд, никога не ще да има…

Написах жестока книга, а се чувствувам чист като агнец!

Този роман се основава на идея, развита преди около тридесет години в разказ със същото заглавие (включен сега в сборника ми „Обратната страна на небето“). Както и да е, тази версия бе в пряк — и в отрицателен — смисъл вдъхновена от сегашния взрив на космическите епоси, залял телевизията и кинотеатрите. (Въпрос: кое е обратното на вдъхновение — издъхновение?)

Моля, не ме разбирайте погрешно. С удоволствие се наслаждавах на най-доброто от „Звездно преселение“ и епосите на Лукас и Спилбърг, да спомена само най-известните примери от жанра. Но тези произведения са фантазия, не научна фантастика. Вече е почти сигурно, че в действителната Вселена никога няма да превишим скоростта на светлината. Дори най-близките звездни системи завинаги ще си останат раздалечени на десетки и стотици години една от друга; кривата на времето няма да ни пренася от един в друг период навреме за седмичните вноски. Великият създател на Вселената не я е подредил така.

През последните години отношението на учените към въпроса за съществуването на извънземен разум претърпя значителна и доста неочаквана промяна. Самата теза не получи тежест (освен сред съмнителни личности като писателите фантасти) до 60-те години: „Разумът във Вселената“ (1966) на Шкловски и Сейгън отбеляза повратната точка.