«Пореден избор»

Учител и ученик си разказваха истории на лунна светлина. Под тях бе скалата, осеяна с кафеникава трева, над тях — мрачната небесна шир и звездите, замъглени в черен дим. От скалния склон пред тях се ширеше следвоенната пустош.

Младежът се приближи и загърна в одеало отслабналия учител, видял с очите си толкова неща. А после с болка промълви:

— Защо ще тъжен, наставнико?!

— Защото се наложи да изживея всичко това, но съм благодарен, че поредният, а може би последният, избор няма да падне над моята глава.

Старият мъж потрепера.

— Знаеш ли, момко, не се прехласвай по стария свят, защото тогава ние бяхме глупаци. Виждал съм множество от неговите жестокости и това не ми правеше впечатление.

— Защо се погубихме, учителю?

— Не, ние! Моето поколение направи грешката, но май и аз участвах в нея все пак! Ох, колко далечно изглежда всичко, но въпреки това сьм проклет да го помня до сетния си дъх.

— Не тъжете, учителю! Древните хора, още, са казали, че миналото е бита карта и ние не можем да го променим, но пък имаме настоящето все пак. Нали? — в мекия гласец отекна лека нотка на уплаха.

— Уви! Може и да нямаме! — толкова благи бяха старческите думи, а така нещастни, че някъде дълбоко в младежката душа като отклик на арфова струна се разнесе вледеняващ, почти безпочвен ужас.

Учителят се вгледа в Луната — Нея, която възпяваха толкова много поети в миналите дни. Старческото сърце се вълнуваше, под непробиваемата атака на спомените. Колко по-щастлив би бил горкият човечец, ако не бе доживял, ако бе умрял с всичките онези стари другари.

— И все пак, какво ни погуби? — прошепна на себе си младежът — отчасти, за да разбие ужасната барикада от съмнение и ужас, стягаща борбеното му сърце.

— Нашата глупост ни унищожи и решихме, че можем да надвием самите себе си. Жалкото е това, че преди двадесет години целият избор падна върху няколко стотин души. Заради руския и американския президент всичко е така днес. Те решиха съдбата на двадесет милиарда живота. Но най-тъжното е, че точно бяхме станали достатъчно силни, за да превземем космоса. Има ли смисъл да ти говоря за стари неща? — изпъшка старецът.

— Сам казвахте, че без минало нямаме и бъдеще или аз не съм внимавал, какви си ги говорите под мустак.

— Ох, мило дете… Толкова много бих могъл да споделя, но не желая, защото дълбока е раната в старческо сърце.