«Най-късата седмица»

Като се убеди, че на станцията няма жива душа, Нор с тежка стъпка се дотътри до масата и взе тънката тетрадка. В нея с нервен почерк бяха описани събитията от последните дни.

Обстоятелствата ме принуждават да направя тези записки. Но струва ми се, време вече няма. Не знам защо, но усещам, че никога повече няма да видя приятелите си…

В Зоната се случват странни и необясними неща. Ще започна с блатото. Над него вече пети ден виси гъста отровно-жълта мъгла, която вони страхотно. Нощем оттам се носят ужасяващи вопли и нечовешки смехове. И всяка вечер от блатото върху станцията налитат стотици отвратителни прилепи, дори по-скоро летящи кучета. Мръсните зелени тела на тези уроди са обсипани с отвратителни брадавици, а самите те отделят някаква гнусна, нетърпима воня.

В джунглата също стават разни „смехории“. Привичният за ухото „глас“ на джунглата се измени и се появи някакъв зловещ оттенък.

Сутринта, като всеки друг ден, се занимавах с подводен лов в лагуната, но се случи нещо неочаквано. Тъкмо се бях прицелил в една светлокафява камбала, простряла се на дъното, когато иззад някакъв камък вдясно скочи някаква сянка. Беше нещо огромно, три или четири метра. Даже не успях да го разгледам какво е, толкова се изплаших. Изскочих като тапа на повърхността и бързо изплувах до брега.

Какво ли беше? Акули тук не се въдят. А най-голямата риба е морският дявол, но той не би могъл да ме изплаши.

Нищо не казах на момчетата. Изплаших се — няма да повярват, ще ме скъсат от майтапи. Докато не изясня всичко, нито дума. Пък може и да ми се е привидяло…

В пет сутринта пак бях на лагуната. Едно от задълженията ми е да осигурявам колонията със свежа риба, основната ни храна. Но все по-трудно е да видиш камбала, нещо намаляха.