«Пътепоказателят, който искаше да тръгне на път»

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.

Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.

Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха големи пъстри дини.

До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.

Пътепоказателят бе прочут мълчаливец. Ето защо бъбривата чешма се учуди, когато веднъж чу неговия възглух глас:

— Причерняло ми е пред очите! Не ми стига, дето съм прикован на едно място, ами и да ме обиждат!

— Кой те обижда! Кой? Кой? — припя чешмата. — Кажи ми, ще ти олекне. Издума ли някой мъката си пред мене, водата я отнася.

— Спомняш ли си синята лека кола, която спря тук преди час? С хората пътуваше и едно момче. Майка му му подаде бял краищник, а то го захвърли в прахоляка. Как не го досрамя от жетварите, дето са превили гръб под слънцето! Нивката дори зарони зърна — заплака. После момчето дойде при мене и започна да ме сече със сабята си. Виж как ме е ожулило.

— По кой път тръгна синята кола с лошото момче? — попита чешмата.

— По асфалтовия. Аз им го посочих — нали такава ми е службата — да показвам правия път и на неблагодарниците.

— Ако бях тук преди малко, щях да го клъвна — наежи се един пепеляв полски врабец, дошъл при чешмата да накваси човката си.

— Щом си толкова храбър, настигни го и го клъвни — присмя му се бързокрилата лястовичка.

Тя бе кацнала на пътепоказателя и се кипреше с червената си забрадчица.