«Към природата»

Иван ВазовКъм природата Поклон на теб, природо, създанье необятнона твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,на твойта вечна младост и вечна красота,на всичко, що е в тебе божествено и тайно,невидимо, кат бога, велико и безкрайно        и равно с вечността;на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —от дъха на зефира до буйний аквилон,от бялото кокиче — дете на снеговете,до бора исполински — връстник на вековете —        поклон, сега поклон!В часа, когато пролет с диха си те съгрява —с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;в часа, когато — светла — личиш на божество,кат странник някой скитен, кого шумът довлече,аз ида с възхищенье да гледам отдалече        на твойто тържество;да гледам и да гълтам въздуха, светлината,разляни в твойте доли, в горите, в небесата,и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,и моя глас внезапно на устни ми замира,и мойто сърце става на някаква си лира        готова да звучи.И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваши с блясъка си чудни очите заслепяваш!Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,дъбравите със химни, въздухът с аромати,де ляствичките стрелят песните си фъркати        и пеещи крилца.Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,размесени със рози, със здравец и кокиче,кат млада годеница, що готвят за венец,и твойто девство чисто се вечно подновява,и твоят празник брачен без край се продължава —        и няма той конец.И сводът син, прозрачний е твойто було белои слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,във облаците леки са твоите мечти,въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,в росицата кристална са твоите подирни        девически сълзи.Но ти си вечно млада и с таз усмивка яснапребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,и никой твойто було небесно не сбърчи,и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,и бурите всемирни една лъча не зеха        от твоите лъчи.И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,една седина, бръчка не са ти йоще дали,нито листце свалиха от красний ти венец,и ти си пак тъй нова и свежа и богата,като че вчера йоще излезе из ръката        на вечния творец.И само человекът — създание разбито,препълнено със грижи, от страстите надвито,час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —участие да земе в нетленната ти радост        и празничния хор.Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —във тебе да живее, от теб да е разлъчен?В свобода да е пуснат, а в робство да копней?