Дженевив О’Шей Малъри се боеше да заспи, и то не защото се страхуваше, че никога повече няма да се събуди. Ужасът й се дължеше на сънищата, които я спохождаха.
Точно преди пет дни Джен се бе върнала в старата къща и всяка нощ — в късните часове, когато Джен бе дълбоко заспала и напълно неспособна да потисне спомена за неприятните обстоятелства, довели я отново тук — кошмарът я връхлиташе.
Всяка нощ в непрогледната тъмнина Джен се будеше, обляна в сълзи и разтърсвана от ридания. Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картините и звуците от съня. Дълбоко разстроена, тя бе убедена, че никога през живота си не е изпитвала подобно нещо в будно състояние. Все повече я обсебваше нелепата увереност, че сънищата не са само отражения на преживяна мъка, чувство за вина или отдавна преследващи страхове.
Всяка нощ тя се будеше с подозрението, че нещо в самата стара къща предизвиква тези сънища, нещо, дълбоко проникнало в дървото и метала, което най-сетне се бе освободило, за да я измъчва. Нещо, което я бе чакало тук, където баба й и прабаба й бяха гледали океана преди нея.
Джен стана от стария люлеещ се стол и излезе на верандата. Щеше да вали. Чувстваше приближаването на дъжда в поривите на вятъра, долавяше го в натежалия от влага въздух. Светът около нея потръпваше и шепнеше, облаците прииждаха на талази откъм океана.
Тя обичаше бурите. С удоволствие наблюдаваше как бесният вятър загребва вода и облива дърветата като мощен водопад. Небето сякаш се отваряше, земята откликваше, а Джен стоеше на верандата пред дома си на острова, собственост на семейството й отпреди Гражданската война, и пееше.
Но не и тази вечер. Тази вечер бурята сякаш нахлуваше в нея, разтърсваше я също както и океанът зад мрежата на вратата! Сърцето на младата жена биеше учестено, сякаш в тревожно очакване. Дланите й се потяха. Не бе в състояние да излезе, не можеше и да стои спокойно.
Не можеше да си легне и да заспи.
Джен отново хвърли поглед към небето, закрито от тежки облаци, през които едва се процеждаше лунната светлина, и влезе, за да се обади на Ани. Там бе едва осем часът, а Джен беше обещала. И тя никога не беше нарушавала обещанията към дъщеря си. Това бе присъщо по-скоро на Майкъл.
— Здравей, мамо. Там ли е моето момиченце?
Деляха ги четири хиляди и петстотин километра, но Джен долови как майка й прошепна на Ани да пази тишина.
Комментарии к книге «Мъжът от сънищата», Катлийн Корбел
Всего 0 комментариев