«Джунгла»

Аз разпънах палатка връз склона на таяпланина абисинска, източила станвсе на запад, и гледах безгрижно как гаснатнад горите зелени червени слънца.Долетяха отнякъде някакви птици,с изумрудни пера и опашки — метли.Нощем лудо препускаха весели зебри,чувах как галопират и тежко пръхтят.Бе веднъж много ален прекрасният залез,и миришеше странно от гъстия лес.До палатката моя един европеецприближи — сух и чер, и поиска храна.Той до тъмно несръчно и лакомо яде,с две сардинки поглъщаше хлябове три.Концентриран бульон като хапове взе ине разреждаше своя абсент със вода.Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледени защо му треперят ръцете безспир:„Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“и погледна назад с ужасени очи.Аз попитах за раната — черна и жива,на гръдта му, прикрита е парцали едва:„От голямата джунгла — ми рече, — горила“,и въобще не посмя да погледне назад.С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста —гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням.Като куче той следваше с взор господаря,на колене опрял зло лице на булдог.Но когато слугата ми леко го бутна —тъй — за смях, — той озъби лика си свиреп,и след туй до среднощ ломоти и замахвас дротик шарен и остър на всички страни.Аз предложих постеля на госта си морен,после легнах, но сън не дочаках въобще:слушах жадно как дълго и диво бълнувапосетителят трескав, дошъл от леса:„Колко тъмно, а тази гора е безкрайна…Няма истинско слънце да видим, уви!…Ей, Пиер, не губи само дневника, дръж гов пазва скрит, трябва него поне да спасим!А защо ли избягаха негрите… Лошо —те компасите наши отнесоха с тях…А сега — накъде…? Вече нищо не виждам…Само чувам отвсякъде шепот нелеп…Забеляза ли огън, Пиер? Туй са хора…О, нима сме спасени накрая, Пиер?Виж — пигмеи… О, колко безбройни са… Ала… —виж — ядат… крак човешки!… О, ужас, Пиер!Стреляй! Имат отровни стрели, не забравяй!Ето вожда — на пъна — цели се! Ех… не!Стана лошо… разцепи се пушката… бягай!Ех, пропаднах… съборен съм — хванат съм… край.Жив съм… вързан съм здраво… злодеи… злодеи…Нямам сила да гледам… пуснете ме, ах!Те заклаха Пиер и го ръфат! О, Боже,ние с него отраснахме в роден Бретан!Куче черно… какво ли пък ти… Коленичиш!?…Плюя, плюя на тебе, дивак зверовит!Ти ми лижеш ръцете?… Развързваш въжето?…Ти ме мислиш за бог? Да — разбирам — добре —да побегнем тогава. Не вземай обачеот месото човешко, че Бог се гнуси!О, гора без начало и край — аз съм гладен…Акка, ето змия — улови да ядем!…“Той хриптеше и хъркаше. Чак щом разсъмна,стихна гърчът му, мислех: задряма все пак.