«Джунгла»

Аз разпънах палатка връз склона на тая планина абисинска, източила стан все на запад, и гледах безгрижно как гаснат над горите зелени червени слънца. Долетяха отнякъде някакви птици, с изумрудни пера и опашки — метли. Нощем лудо препускаха весели зебри, чувах как галопират и тежко пръхтят. Бе веднъж много ален прекрасният залез, и миришеше странно от гъстия лес. До палатката моя един европеец приближи — сух и чер, и поиска храна. Той до тъмно несръчно и лакомо яде, с две сардинки поглъщаше хлябове три. Концентриран бульон като хапове взе и не разреждаше своя абсент със вода. Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледен и защо му треперят ръцете безспир: „Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“ и погледна назад с ужасени очи. Аз попитах за раната — черна и жива, на гръдта му, прикрита е парцали едва: „От голямата джунгла — ми рече, — горила“, и въобще не посмя да погледне назад. С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста — гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням. Като куче той следваше с взор господаря, на колене опрял зло лице на булдог. Но когато слугата ми леко го бутна — тъй — за смях, — той озъби лика си свиреп, и след туй до среднощ ломоти и замахва с дротик шарен и остър на всички страни. Аз предложих постеля на госта си морен, после легнах, но сън не дочаках въобще: слушах жадно как дълго и диво бълнува посетителят трескав, дошъл от леса: „Колко тъмно, а тази гора е безкрайна… Няма истинско слънце да видим, уви!… Ей, Пиер, не губи само дневника, дръж го в пазва скрит, трябва него поне да спасим! А защо ли избягаха негрите… Лошо — те компасите наши отнесоха с тях… А сега — накъде…? Вече нищо не виждам… Само чувам отвсякъде шепот нелеп… Забеляза ли огън, Пиер? Туй са хора… О, нима сме спасени накрая, Пиер? Виж — пигмеи… О, колко безбройни са… Ала… — виж — ядат… крак човешки!… О, ужас, Пиер! Стреляй! Имат отровни стрели, не забравяй! Ето вожда — на пъна — цели се! Ех… не! Стана лошо… разцепи се пушката… бягай! Ех, пропаднах… съборен съм — хванат съм… край. Жив съм… вързан съм здраво… злодеи… злодеи… Нямам сила да гледам… пуснете ме, ах! Те заклаха Пиер и го ръфат! О, Боже, ние с него отраснахме в роден Бретан! Куче черно… какво ли пък ти… Коленичиш!?… Плюя, плюя на тебе, дивак зверовит! Ти ми лижеш ръцете?… Развързваш въжето?… Ти ме мислиш за бог? Да — разбирам — добре — да побегнем тогава. Не вземай обаче от месото човешко, че Бог се гнуси! О, гора без начало и край — аз съм гладен… Акка, ето змия — улови да ядем!…“ Той хриптеше и хъркаше. Чак щом разсъмна, стихна гърчът му, мислех: задряма все пак. Но когато опитах след туй да го вдигна, аз видях, че му лазят мухи по лика. Под голямата палма зарових го после, с камънак го покрих и отгоре му кръст и дъска заковах — и на нея написах: „Помолете се — тук християнин лежи!“ Своя дротик пигмеят съвсем равнодушно дълго чисти, а после, щом гроба зарих, той се впусна внезапно да бяга надолу — като пъргав елен към любима гора. След година прочетох във вестници френски, и веднага отпуснах печално глава: „От оназ експедиция — в Конго, за жалост, не успя ни един да се върне назад“

Информация за текста

© 1993 Бойко Ламбовски, превод от руски

Экваториальный лес, 1921

Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, 2009

Редакция: NomaD, 2009

Издание:

Николай Гумильов. Заблуденият конквистадор. Избрана лирика

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Съставителство и превод: Бойко Ламбовски, 1993

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Станка Митрополитска

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-08-29 12:00:00