«С очите и сърцето»

Мириам стоеше до големия прозорец на болничното отделение, съзерцаваше гледката навън и си мислеше: „Вече двайсет и пет години заставам край този прозорец и съзерцавам тази гледка. И нито веднъж не съм видяла това, което искам да видя. Ако можех да те забравя, о, Ерусалим…“

Болката е забравена, да. Ненавистта и страхът са забравени. В изгнание човек не си спомня сивите дни и черните години. Помни само слънчевата светлина и овощните градини, белите градове. Дори когато се опитва да го забрави, пак си спомня, че Ерусалим е златен.

През прозореца на болничното отделение се виждаше сивото от мъглата небе. Зад ниското възвишение, наречено Арарат, слънцето залязваше; залязваше мудно, тъй като Нови Цион се въртеше по-бавно от Старата Земя и имаше двайсет и осем часов ден; по-скоро потъваше отколкото залязваше, плавно изсивявайки в сивия хоризонт. Нямаше обагрени от залеза облаци. Тук изобщо рядко се появяваха облаци. Сгъстеше ли се мъглата, запръскваше ситен, гъст дъжд; а когато беше рядка като сега, увисваше във високото — неясна и безформена. Никога не се проясняваше напълно. Никога не се виждаше цветът на небето. Никога не изгряваха звездите. И през мъглата слънцето, не, не слънцето, а NSC641 (клас G) гореше набъбнало и недействително, поресто като портокал — помниш ли портокалите, сладкия сок по езика, овощните градини на Хайфа? — NSC641 се пулеше като сълзливо око. Можеш да се пулиш и ти насреща му. Няма златно сияние, което да те заслепи. Два малоумника, пулещи се един срещу друг.

През поляната, по посока на сградите от Колонията, се проточваха сенки. Полята и горите изглеждаха черни в сянката; на светло бяха кафяви, морави и тъмночервени. Мръсни цветове, цветове, които се получават, когато си търкал прекалено много по акварела си и учителят минава и казва: „Най-добре си смени водата, Мими, започнала е да става кална.“ Защото учителят е твърде деликатен, за да каже на десетгодишното дете: „Тази рисунка е пълен провал, Мими, хвърли я и започни отначало.“