«Заклинателят на змии»

Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.

— И дълго ли останахте там?

— Една година — тихо рече Платонов.

Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.

— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?

— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.

— Това укор ли е? — попита ме Платонов.

— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.

— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?

— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.

Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.