«Най-хубавото му време»

Първо, в осем вечерта чуха звън от разбита водна чаша. Съвсем отчетлив звук, на три етапа: трясък от първоначалния удар, живото сочно разпукване и шепотът от посипващите се отломки. Все едно че чашата беше запратена в собствената им всекидневна. За Джордж това бе доказателство колко тънки са стените. Стените бяха тънки, таванът се лющеше, мебелите миришеха на похот, често спираше токът. Стаите бяха малки, наемът — чудовищен, гледката — неприветлива. Джордж Чандлър мразеше Ню Йорк. Израснал в Аризона, той имаше усещането, че мръсният нюйоркски въздух гъмжи от духове, които постоянно го мамят. Както ревностният християнин търси във всяко събитие отпечатъци от пръстите на провидението, тъй и Джордж виждаше във всяка по-необикновена случка — било поздрав в метрото, било непредвидено почукване на вратата — евентуална парична загуба. Девизът му бе „Трай си!“. Точно това и правеше, като не откъсваше поглед от книгата, от която учеше сам арабски.

Розалинд, надвишаваща по ръст мъжа си и по-непредпазлива от него, отметна дългите си кръстосани крака и заяви:

— Госпожа Ърва постоянно изтървава нещо.

На Джордж не му се приказваше за това, но рядко се сдържаше да не я поправи.

— Чашата не беше изтървана, миличка, а хвърлена. Оттатък при съседите нещо дървено се прекатури и като че ли затъркаляха някакво буре.

— Какво става според теб?

Розалинд не държеше книга в ръка; явно просто бе приседнала на ръба на фотьойла и чакаше да се заслуша в нещо. Ню Йорк не й правеше чак такова впечатление както на Джордж. Той не забеляза кога бе измила чиниите в кухничката и беше дошла при него. След вечеря Джордж се занимаваше по един час с арабски и през това време не обичаше да го безпокоят.

— Смяташ ли, че нещо не е наред? — настоя Розалинд, като парафразира малко въпроса си, ако случайно я бе чул първия път.

Джордж свали книгата си с подчертано спокойствие и попита:

— Ърва пие ли?

— Не знам. Той е главен готвач.

— Мислиш, че главните готвачи не пият, а? Само ядат ли?

— Не правех връзка между двете неща — отвърна мило Розалинд, сякаш той просто не бе я разбрал.

Джордж се зачете отново. Несвършеното време на един глагол със свършеното време на друг изразява бъдеще предварително време: „Заид ще е написал.“ (Още една чаша се разби, този път по-тихо. Чуваше се някакъв глас, но не се долавяха думите.) При смисловите глаголи подлогът е в именителен падеж, а допълнението във винителен: „Апостолът ще те издаде.“

— Слушай — изсъска Розалинд така, сякаш бе дошъл свършекът на света: като съпруга, подушила нощем миризма на газ.

Той се ослуша, но нищо не чу. В следващия миг госпожа Ърва се разпищя.

На Джордж веднага му се прищя жената да се шегува. Звуците, които издаваше, можеха да изразяват какво ли не: страх, радост, гняв, изблик на чувства. Можеха да се произвеждат и механично — от ритмичното стържене на голяма и полезна машина. Още малко и като че ли щяха да заглъхнат.

— Какво смятащ да правиш? — попита Розалинд. Тя се бе надигнала и сега стоеше права до него, излъчвайки натрапчив аромат на безпокойство.

— Да правя ли?

— На кого можем да се обадим?

Портиерът, длъгнест и с посинели от наболата брада страни, отговаряше за три други къщи и една прогимназия и се появяваше крадешком към полунощ и на разсъмване. Собственичката — навъсена овдовяла еврейка, живееше оттатък парка, на по-приемливо място. Единственият им съсед, освен семейство Ърва, бе един млад студент, китаец, който наемаше стая в дъното на сградата, зад спалнята на Чандлърови. Щом му свършиха изпитите, той изкалиграфира с черен туш на стената над пощенската си кутия един адрес за препращане в Охайо и замина.

— Не, Карл! Милост! — изкрещя госпожа Ърва. Гласът й, примесен с неясни акробатични изпълнения, бе загубил предишната си звънкост. Ту дрезгави, ту проглушителни, писъците ставаха истерични. — Не, не, не, не, за бога, не!

— Той ще я убие, Джордж. Джордж, какво правиш?

— Какво правя ли?

— Аз ли да повикам полиция? — стрелна го Розалинд с ледено презрение, което благата й природа стопи за миг. Приближи до стената и се долепи грациозно до нея, зяпнала от почуда. — Пуснаха чешмата — прошепна тя.

— Дали да се намесим? — попита Джордж, набрал смелост.

— Почакай. Сега утихнаха.

— Те…

— Ш-шт!

— Тя е мъртва, миличка. Той мие кръвта от ръцете си — каза Джордж. Дори при тези напрегнати обстоятелства не можеше да се въздържи да не я подкачи. Както беше възбудена, тя веднага се хвана.

— Убил я е, нали? — После, като го видя да се усмихва, каза: — Не ти се вярва, че го е направил.

Той стисна нежно меката й ръка под лакътя.

— Джордж, наистина я е убил. Затова е толкова тихо. Влез да видиш!

— Замълчи и помисли, миличка. Откъде знаеш, че не се…

Щом мисълта озари съзнанието й, очите й се разшириха.

— Наистина ли има такива хора?

Тя беше объркана; в стаята отвъд стената беше тихо; Джордж реши, че е приключил с инцидента.

— Помощ! Помощ! — извика някак спокойно госпожа Ърва.

Очевидно това разяри нейния похитител, защото в миг тя се разпищя толкова силно, че се захласна и изхълца, като бебетата, които в разгара на рева едва не се задушават. Тези налудничави писъци — такава нелепа награда за търпението му — вбесяваха Джордж. С неприкрито раздразнение той отвори вратата и се намери на квадратната площадка, застлана с голи дъски, която служеше за преддверие към трите апартамента. Както бе застанал там по средата, му се стори, че се вижда от дълбините на времето, като старец, който си припомня подвиг от младини и разправя за най-хубавото си време. Безстрашен и отрезвял, той почука под забодената с кабарчета табелка „Г-н и г-жа Карл Ърва“ и извика:

— Всичко наред ли е?

— Внимавай — умоляваше го Розалинд, като го побутваше откъм гърба, готова да го блъсне напред.

Той се извърна да я смъмри и неприятно изненадан, откри, че — понеже беше приклекнал, а тя — повдигната на пръсти — лицето й е далеч по-високо от неговото.

— Хайде ти влез де! — сопна й се той и без повече да мисли, завъртя топката на вратата. Не беше заключено.

Отвори предпазливо и постепенно обхвана с поглед напречен разрез на типична американска наредба; избелял килим с неясни шарки, част от морав фотьойл, сламено кошче под телевизора, обърнат странично, бамбукова лампа, изправен на поставка портрет, стени в охра, мръснозелен таван. Всичко си беше както трябва. Откъм по-голямата, скрита от погледа част на стаята долетя гласът на госпожа Ърва:

— Бягай… той има нож!

Като чу това, Джордж инстинктивно затръшна вратата и ръката му остана на топката, като да държеше щит.

— Трябва да й помогнем — настоя Розалинд.

— Остави ме на мира — каза той.

— Господи! — простена госпожа Ърва.

Джордж отново бутна вратата и я отвори този път дотолкова, че успя да зърне следа на безредие — долна фанелка, захвърлена на облегалката на едно канапе.

— Не се приближавай! — изкрещя невидимата жена. — Той не е на себе си!

Джордж пак затвори вратата.

Един равен глас, не ще и съмнение гласът на господин Ърва, попита:

— Кого си докарала?

Отговор не последва. Джордж си отдъхна. Макар че не го бе видяла, госпожа Ърва можеше да се досети кой е. Най-ненадейно към тях се втурнаха стъпки и младата двойка побягна към собствения си апартамент, като при затварянето и залостването на вратата Розалинд одра ръката на съпруга си.

На това място, когато разказваше случката, Джордж издаваше лакът напред и с вдървени пръсти посочваше точно как металното езиче на бравата бе захапало ръката му и ожулило до синьо кожата му през ризата, та чак и нея беше съдрало. Риза за четири долара. Наблягането върху тази подробност бе предназначено за жена му, но тя пропускаше да забележи, че я корят и широкото й триъгълно лице изразяваше само силна загриженост разказът да продължи. Розалинд, дъщеря на учен-поет, заминал на югозапад с намерение да скъса със старите навици и да започне нов живот, на свой ред не страдаше от кой знае какви комплекси относно умствените си способности. Пропуските в схващанията й бяха изумяващи. Дорийската си фигура обличаше в рокли с щамповани цигулки, ноти, музикални ключове и бюстове на Бетховен. Бъркаше произношението дори на известни имена — Сартер, Хейзлит, Мохъм1. Понякога, предчувствувайки припряната, смутена забележка на Джордж, поспираше и се усмихваше мило на присъствуващите, преди да изтърси: „А най-много ми харесаха розовите риби и скованите фигури на един чудесен художник на име… Клей2 ли беше?“ Ала някои неща помнеше прекрасно: улици и магазини, герои от романи, които са й харесали, играчи на бейзбол, посредствени киноактьори. Щом Джордж приключеше с демонстрацията по ожулването на ръката, тя казваше: „Един от полицаите, които най-после дойдоха, беше копне на Джон Айрлаид. Само че по-млад, и не толкова хубав.“

Розалинд ги повика; Джордж беше в банята — промиваше раната си с борова вода. Спазвайки инструкциите от първа страница на телефонния указател, тя набра нулата и заяви:

— Трябва ми полицай.

— Ей, сигурна ли си, миличка? — попита телефонистката, като взе Розалинд за някое девойче.

Все й казваха „миличка“.

— Напълно.

Двете ченгета, които дойдоха дванайсет минути по-късно, бяха млади и явно започнали вече да поумняват. Свъсили вежди, те стояха на прага на Чандлърови, рамо до рамо — двама скромни бивши военни полицаи, които се опитват честно да си изкарват хляба в един продажен свят. Първата им работа беше да приковат погледи в левия среден пръст на Розалинд. Щом зърна проблясването на златцето, онзи, дето приличаше малко на Джон Айрлаид, насочи вниманието си към Джордж, докато другият не откъсна очи от халката, а се мъчеше да я обходи с поглед, да я разгледа отдолу, да й направи киселинна проба. Очите му с бледи кристално-прозрачни ириси, като на най-тъпоумните, се присвиха вещо и той ги премести върху лицето на Розалинд.

— Дадоха ни този номер — каза Джон. Той погледна едно късче хартия и произнесе цифра по цифра: — Пет, четири, „А“.

— Ето оная врата — упъти ги Джордж, посочвайки ненужно над рамото на ченгето. Беше изплашен; ръката му трепереше силно. Ченгетата взеха това под внимание. — Чухме как се счупи една чаша преди около два часа, някъде към осем.

— Сега е девет и пет — каза другият полицай, като направи справка с ръчния си часовник.

— Изглежда по-късно — обади се Розалинд.

И двамата полицаи приковаха очи в устните и. Подозрителният изкриви лице от напрежение да не му убегне нещо от гласа й — мек, обработен, по-провлачен от гласовете на повечето от занаята.

Джордж набра кураж от напомнянето на жена си, че не го обслужват както се полага. С нова увереност описа звуците и писъците, които бяха чули.

— Имаше малка суматоха, след като ви повикахме, но през последните шест-седем минути цари пълна тишина. Щяхме да чуем, ако бе станало нещо — тези стени са тъй дяволски тънки — каза той и придружи грубата дума с усмивка, но не спечели симпатии.

Писалката на втория полицай заскърца по малък бележник.

— Шест-седем минути — промърмори той.

Джордж нямаше представа защо бе казал „шест-седем“ вместо „пет-шест“ минути. Наистина прозвуча съмнително.

— В стаята си ли стоите, откакто ни повикахте?

— Не искахме да го разяряваме още повече — обясни Джордж.

Джон Айрлаид, вирнал острия си като игла нос във въздуха, почука леко на вратата на семейство Ърва. Като не получи отговор, открехна я с крак. Всички го последваха. В стаята нямаше никой. Един от столовете беше прекатурен. Люспици и късчета стъкло блестяха по килима. Не беше чак толкова разхвърляно, колкото очакваха; Чандлърови бяха разочаровани и засрамени.

Въпреки това, сега, когато им се струваше, че са най-уязвими, полицаят пропусна да ги наругае. Джон Анрланд откопча каишката на кобура си. Другият констатира:

— Кръв на страничната облегалка на канапето. — И като се придвижи към кухненския бокс, продължи със завладяващ шепот: — Струйки кръв в умивалника. Струйки кръв!

— Писъците й ставаха все по-истерични — каза Джордж.

Джон Айрланд подаде глава през прозореца. Другият попита:

— Има ли телефон тук, госпожице?

— Никога не сме чували да звъни — отговори Розалинд.

— У нас има телефон — каза Джордж.

Той жадуваше да пожъне успех в новата си роля на полицейски помощник. В това, че всички бяха изправени срещу един общ враг, вече нямаше и съмнение. Ърва сигурно беше зад завесата на душа или пък се бе прилепила до прозореца отвън на бетонното балконче, рекламирано като „тераса“, което Чандлърови зърваха всеки път, щом се престрашаха да пристъпят на тяхното. Чувство на заплаха се разтвори във въздуха като йод във вода. Джон Айрланд бързо се дръпна от прозореца. Другият се върна от кухнята. Тримата мъже се скупчиха на вратата, изчаквайки с пресилена учтивост Розалинд да мине първа.

С излизането си на етажната площадка Розалинд изпищя; стреснат, Джордж подскочи и я прихвана отзад. Полицаите ги последваха. На площадката за горния етаж, на нивото на човешки бой, госпожа Ърва, застанала на четири крака, бе вперила в тях очи, плувнали във влага от вълнение. Дясната й ръка беше обляна в кръв, прясна кръв. Дясната презрамка на сутиена й бе разкъсана и оголваше едната й гърда. Тя не продумваше.

Ето какво се е случило след излизането на господин Ърва, решиха впоследствие Чандлърови (чудеха се дали наистина не се бе хлопнала врата): изплашена, госпожа Ърва е побягнала нагоре по стълбите, там й е прималяло или е полюбопитствувала да разбере какви са тези разговори долу и е запълзяла обратно. Много неща обаче оставаха неясни. Защо ще напуска стаята, след като мъжът й е излязъл? От друга страна, ако пък той я е погнал по стълбите, защо го нямаше при нея? Едно от ченгетата се качи горе и огледа, но нищо не намери. Ърва трябва да е бил там, когато е дошла полицията и после се е измъкнал, докато са били в апартамента му. Даже може да е слязъл с асансьора, макар че за такова нещо се иска хладнокръвие. Асансьорът в блока беше със запаметяващо устройство и ако някой го повикаше от по-долен етаж, той щеше да спре заедно със злосторника, за да го качи. И все пак, не бяха ли достатъчно тънки стените, за да се чуят стъпките на Ърва?

Госпожа Ърва не хвърли светлина върху случая. Тя изглеждаше толкова покрусена, че никой не я притесняваше да й иска сведения. Полицаите я придружиха до апартамента на Чандлърови и я положиха да легне на благоуханната софа, която вървеше заедно с жилището. Джон поръча на Розалинд да донесе две хавлиени кърпи от банята и попита Джордж дали му се намира някакъв концентрат. Когато Розалинд донесе кърпите (кърпите за гости, забеляза Джордж), Джон раздра едната по дължина, за да превърже раната. Чандлърови рядко пиеха, каквито бяха пестеливи и загрижени за здравето си, но този път имаха малко вермут зад самуна диетичен хляб в кухненския бюфет. Джордж наля няколко глътки в една чаша и я подаде плахо на госпожа Ърва, която вече беше по-спретната с превръзката. Разпраната й презрамка бе завързана. Тя сръбна една глътка от учтивост и пророни: „Чудесно“, ала не пи повече. Розалинд донесе едно жълто одеяло от спалнята. Метна го върху госпожа Ърва и отиде в кухнята да стопли вода.

— Какво правиш? — попита Джордж.

— Той ми каза да направя кафе — отговори тя и кимна към полицая, дето не приличаше на нито една кинозвезда.

Другият, който приличаше на кинозвезда, дойде и застана до Джордж; от допира със синята униформа Джордж се почувствува като арестант.

— Всякакви типове — промърмори неловко той.

— Това не е нищо, приятел — каза полицаят. — Банална история. Какви по-страшни работи стават всяка минута в тоя град.

На Джордж започна да му става симпатичен.

— Точно така — каза той. — Дявол да го вземе, преди две седмици в метрото едно хлапе, порториканче, като замахна да ме удари… Сигурно беше наркоман.

Джон поклати глава:

— Това не е нищо, приятел, в сравнение с онова, което виждам всеки ден. Всеки божи ден.

Линейката пристигна, преди да заври водата за кафето. Влязоха двама черни. Единият, облечен в пръхкаво-бяла униформа, носеше сгъваема носилка, която разпъна с плама на фокусник. Другият, по-висок, по-як, вероятно наскоро дошъл от Юга, бе нахлузил кафеникаво спортно яке върху тънката униформена престилка. Положиха полека госпожа Ърва на носилката; тя не се възпротиви, само устните й се раздвижиха от уплаха, когато усети, че я вдигат.

— Кротко та-ам — обади се високият носач.

На идване санитарите бяха забелязали, че асансьорът е твърде тесен, за да побере носилката; сега трябваше да я свалят надолу четири етажа, като първият повдига дръжките на височината на раменете си.

Полицаите повисяха миг-два в асансьора с лице към Чандлърови, които бяха застанали един до друг на вратата като домакини след гуляй.

— О’кей — процеди Джон заплашително.

Вратата на асансьора шумно прилепна, ченгетата пропаднаха и се скриха от поглед.

Джордж и Розалинд гледаха през прозореца изпъстрения със зяпачи тротоар. Тълпата се отдръпна в шпалир, за да минат четирите служебни лица с товара си. Госпожа Ърва — жълт правоъгълник от височината на петия етаж, бе вкарана в сивия правоъгълник на линейката. Полицаите се качиха в своя зелено-бяло-чер форд и двете коли се отделиха от тротоара, плътно една до друга, като двойка кабаретни танцьори. Линейката надаваше дразнещ стон, но да вие започна чак когато стигна до другата пресечка и изчезна от погледа им.

Джордж се опита да продължи с арабския, но жена му не можеше да си намери място от вълнение и те стояха будни до един часа, като се въртяха в леглото и приказваха. За шести път Розалинд изрази съжаление, че не е видяла как полицаят завързва презрамката на госпожа Ърва. И Джордж отново бе принуден да възрази, че по всяка вероятност тя сама я е завързала.

— С разрязана до кокал ръка?

— Не беше разрязана до кокал, миличка. Беше просто рязната.

Тя разпухка възглавницата си и главата й потъна в нея.

— Сигурна съм, че той я е завързал. Би било точно в негов стил. Онзи с чипия нос беше много по-сладък.

— Защото се заплесна по теб на вратата, нали? Не видя ли как ти оглеждаше халката?

— Поне ми обърка някакво внимание. А другият беше хлътнал по тебе.

На Розалинд навсякъде й се привиждаха хомосексуалисти.

На сутринта чуха как госпожа Ърва чисти оттатък с прахосмукачката. Няколко дни по-късно Джордж слезе заедно с нея в асансьора. Попита я как се чувствува. Не се виждаше никаква превръзка; беше с дълги ръкави.

Тя просия:

— Много добре. А вие как сте с вашата мила съпруга?

— Благодаря добре — отвърна Джордж, жегнат, че са взели въпроса му за обикновена учтивост. — Лесно ли се прибрахте? — подбъзна я той.

— О, да. Хората бяха толкова мили.

Джордж не разбра. Полицаите? Лекарите от болницата? Четвъртият, третият, вторият етаж се плъзнаха безшумно нагоре.

— Мъжът ми… — започна госпожа Ърва.

Бяха стигнали партера; вратата се отвори.

— Какво мъжът ви?

— Ами той ни най-малко не ви се сърди на вас с жена ви — каза тя и се усмихна, като току-що да бе произнесла мила покана. И даже дума не обели за одеялото.

На Джордж му липсваше това жълто одеяло. Майскте нощи в Ню Йорк бяха хладни за него. Търсеше си тук работа, която да го отведе в Арабия или в някоя друга ислямска страна. Обиколките му го отведоха в най-оголената откъм илюзии част на града — между Четирийсета улица и Гринич Вилидж, в района на Уол Стрийт, — в спарените приемни на петролни компании, търговски сдружения, морски кантори, банки със задокеански клонове. Секретарките бяха груби. Уморени и изплашени от научните постановки за наемане на работна ръка, служителите от личен състав притискаха пръсти едни в други, за да прикрият тремора. Джордж ги смайваше. В техните формуляри нямаше графи, където би могла да се вмести арабофилията.

Наистина трудно бе да се съчетае това влечение към пустинята с пълното, навъсено лице на Джордж и задомената му особа. Той рядко го обясняваше. Но късно някоя вечер, в компания, можеше да се впусне в описание на лов на охлюви в Червено море: „Фантастично е! Данакилите3 обхождат рифовете и видят ли някой от огромните охлюви, потапят се до шия във водата. После вятърът, духащ откъм Египет, ги изсушава така, че целите им тела побеляват от сол. Рифовете, по които стъпват ловците, са крехки и когато се пропукат, разраняват краката им. Отровните медузи ги парят и вървейки, те пеят с пълно гърло, за да ги плашат. Такъв кораб се подушва от девет километра по развалящия се в трюма улов. Нощем спят на тези малки корабчета и рояци черни мухи се завират в храната им. На осемдесет километра оттам се простира бреговата ивица на Саудитска Арабия, по която бродят само пирати. А тези хора пеят ли, пеят, за да държат настрана отровните медузи. Чудите се… Знам какво си мислите.“ Никой не знаеше какво си мисли той, но изразът на някое обърнато към него лице би го навел на мисълта, че се прави на глупак.

Друг път ругаеше съвременното строителство — полето край Феникс, застроено с кутийки в грозни пастелни цветове и подредени по едни никакви криви улички, супермаркетите, ширещите се навред надлези… Това бе по в характера на Джордж; той демонстрираше интелекта си по пътя на отрицанието, като презираше и щяло, и нещяло. Всички филми бяха кофти, всички политици — мошеници, държавното образование в Америка — най-лошото в света, повечето романи — губене на време, телевизионните състезания — сто на сто нагласени. Скърпил криво-ляво образованието си, подтикван от бащините страхове и тънките намеци на полуизпечени даскали, Джордж се гордееше с познанията си; не бе разбрал, че в „добрите“ колежи (охотно признаваше, че неговият не бил добър) се харесва всичко — уестърни, сълзливи песни, лековати книги, корумпирани политици, глупави момичета — и се шири неприязън към великите личности.

Ако на някой приятел му хрумнеше да прегледа библиотеката на Чандлърови (предимно стари учебници по политически науки и евтини криминалета, които Розалинд гълташе едно след друго), той като нищо можеше да провеси нос, защото в нея не бе застъпено друго освен Арабия с „Хашиш“ от Анри дьо Монфред4; и единственото, подчертано с дебел молив изречение — несъмнено дело на Джордж, — на което щеше да се натъкне, беше: „Стените и земята изпускаха палещата жега като дълбока въздишка на облекчение.“ Ала изправеше ли се пред покритото със стъкло бюро на някой погълнат от работа служител, Джордж бе в състояние само да се усмихне примирено и да продума: „Може да звучи глупаво, но от дете съм като омаян от тези места.“

— Не, не мисля, че е глупаво — беше отговорът.

Един месец след сбиването на съпрузите Ърва Розалинд посрещна Джордж на вратата с думите: „Случи се най-невероятното нещо на света!“

— Не се и съмнявам.

Той се качваше по стълбите; една жена, която живееше на третия етаж, бе взела с него асансьора и понеже спреше ли веднъж, той имаше навика да се връща обратно на партера, Джордж бе слязъл с нея и сега качваше пеша двата етажа нагоре. Денят му беше съкрушителен. Най-обещаващата възможност да замине с делегация на Съединените щати за един международен панаир в Басра видимо пропадна. Четирийсет и пет минути чака господин Герен да се появи отново, след което му отговориха само, че разполагат с ограничени средства. Беше толкова отчаян, че се бутна в едно кино за трийсет и осем цента билетът, но филмът с Барбара Стануик беше толкова стар и противен, че още малко да му прилошее и той си излезе. В една закусвалня на Трийсет и трета улица му взеха долар и десет цента за сандвич с пуешко месо, чаша мляко и кафе. Когато подаде на касата петдоларова банкнота, поискаха му да добави още тринайсет цента надценка и вместо да върнат рестото в протегната му ръка, изброиха му го на тезгяха. Сякаш той гъмжеше от бацили. На път за вкъщи тълпите, задръстващи подлезите, роящи се по кръстовищата, провиращи се, подмятащи остроумия, наподобяваха всеобхватна зараза. Вече трети месец търсеше работа. Заплатата на Розалинд от универсалния магазин, където тя прекарваше едва по шест часа на ден, сега, когато бяха постихнали стълпотворенията по Великден, не покриваше наема и храната. Чандлърови стопяваха спестяванията си с по петдесет долара на месец.

Розалинд бе застанала помежду него и вратата. Това подразни Джордж; беше уморен.

— Почакай — спря го Розалинд. Вдигнала ръка, тя удължаваше насладата си. — Виждал ли си някой от семейство Ърва напоследък? Спомни си.

— Него изобщо не съм го виждал. От дъжд на вятър с госпожата попадаме заедно в асансьора.

След първия им разговор той повече не бе закачал госпожа Ърва на тази тема, пък и приликата между докараната до лудост, полугола нещастница от онази нощ и тази стегната дребна женица с кичури прошарена коса, с черни копчета от горе до долу на блузата и с оранжева уста, изчервена извън очертанията на горната устна, бе толкова нищожна, че на Джордж му беше съвсем лесно да обсъжда с нея времето или лошото поддържане на сградата, като че ли нямаха нищо по-важно да си кажат.

— Какво ти става? — попита Джордж, след като Розалинд замълча един миг с онази глуповата веселост, изписана върху лицето й.

— Виж, ефенди — каза тя, отваряйки вратата. Цялата стая бе изпълнена с цветя: бели, розови, жълти, с дълги стъбла, застинали, във вази, кани и кошчета за боклук, пръснати на букети по маси и столове, по пода. Джордж не знаеше кои цветя как се казват, но тези бяха доста разпространен вид — големи и трайни. От дългите им невежи и сложни лица лъхаше доброжелателство. Въздухът в стаята беше придобил хладната свежест на цветарница.

— Докараха ги с едно голямо комби. Госпожа Ърва каза, че снощи ги използували за украсата на някакъв банкет и организаторът наредил да ги дадат на главния готвач. А господин Ърва сметнал, че ще е хубаво да ги подари на нас. За да покаже, че всичко е наред между нашите две семейства, каза госпожа Ърва…

Джордж застина, изумен. Всяка мисъл беше пометена от съзнанието му; не виждаше нищо друго освен цветята; те струяха през очите му. По-късно, сред смрадта и неприветливостта на Басра, всеки път, когато обзетите от носталгия съпрузи си припомняха Америка, първи и най-ярко изплуваха в съзнанието на Джордж тъкмо тези идиотски прелести, струпани по пропитата със сажди мебел като висящите градини на Семирамида.

Информация за текста

© 1956 Джон Ъпдайк

© 1985 Светлана Каролева, превод от английски

John Updike

His Finest Hour, 1956

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

1

Правилното е Сартр (Жан-Пол), Хазлит (Уилям, 1778–1830) — английски есеист), Моъм (Съмърсет). — Б.пр.

2

Паул Клее (1879–1940) — швейцарски художник. — Б.пр.

3

Номадски племена по крайбрежието на Червено море. — Б.пр.

4

Анри дьо Монфред (1879–1974) — френски писател, автор на приключенски романи. — Б.пр.